Монтанизъм
Фригия е позната със своя див, пророчески, езически вид религия, според която свещеникът може да пости, да понася болка, да танцува, да вижда видения и да пророкува. Монтан е езически свещеник на Фригия и когато става християнин се отказва от езичеството, но изразява своята нова религия по стария маниер. И така, за него е естествено да наблегне върху работата на Святия Дух.
В Сирия и Мала Aзия пророци се срещат понякога даже през II век. Ориген отбелязва: „… след апостолската епоха нямаше толкова много (чудотворни) знамения на Светия Дух. Въпреки това, дори сега има следи от тях между някои (християни)“. Еусебий, говорейки относно ранните години на II век, посочва: „Дори в това време много чудотворни сили на Божия Дух работеха чрез благовестителите в църквата“. Ириней пише към края на II век следното: „Чуваме за много членове на църквата, които имат пророческа дарба, говорят чрез Духа на всякакъв вид езици, изваждат тайните мисли на хората на светло за тяхно добро и разясняват Божиите мистерии“. Августин, когото никой не може да обвини нито в неискреност, нито в наивност, тържествено твърди, че в собствената му епархия в Хипо в рамките на две години е имало не по-малко от 72 чудеса, а сред тях пет случая на възкресение. Обаче Монтан и последователите му служат за дискредитиране на по-нататъшното практикуване на пророческия дар. Интересно е също така да се отбележи, че влиянието на неговото движение показва, че чудотворните знамения и откровенията са били рядкост, ако не напълно изчезнали.
Не е без значение, че това движение започва във Фригия. Човек, на име Монтан, изпада в екстаз и започва да пророкува. Вярващите мислят, че това е случай на обладаване от демони и даже се опитват да изгонят демона. Но Монтан заявява, че Святият Дух говори чрез него и чрез две жени – Прискила и Максимила, и че това е истинското изпълнение на обещанието за идването на Утешителя. Видения, сънища с откровения, говорене на езици, пророкуване с предсказване или с божествена утеха и смъмряне, както и други извънредни религиозни опитности стават характерни за движението. Те преименуват своя град Пепуза на Нови Йерусалим – обиталището на Утешителя.
Главният акцент на движението е непосредствено предстоящото според тях завръщане на Христос (което не се случва), в светлината на което те поучават строг морален кодекс (постене, забрана за повторен брак, отказ на прощение за сериозни грехове, преднамерено мъченичество). Не създават никакви нови доктрини.
Църквата на Изток и Запад реагира като отлъчва монтанистите.
В своята необуздана фригийска форма монтанизмът бързо прегаря, но оставя след себе си няколко важни принципни въпроси, които Църквата трябва да обмисли внимателно. Той също така оставя след себе си една трезва и етически стриктна форма, която оцелява на някои места. Когато монтанизмът загубва силата си в Мала Азия, той намира добър прием в Северна Африка. Там привлича интерес не с акцента върху Святия Дух и пророчеството, а със самодисциплината и аскетизма. Това привлича Тертулиан към монтанизма.
В ретроспекция, движението може да се разглежда като важна инжекция на живот за Църквата, която започва да охладнява и е разводнена от гръцката философия. Но проблемът е, че монтанистите отиват твърде далеч.
Първо, положителните страни на движението:
а) То набляга на възкресението на тялото (вместо само на оцеляването на душата).
б) Милениума.
в) Духовно съживление и пълно предаване на Христос.
Второ, проблематичните страни на движението:
а) Въпросът за авторитета възниква поради духовните дарби, които монтанистите твърдят, че имат. Отхвърлящите казаното в пророчество биват обвинявани в богохулство против Святия Дух. Максимила предсказва, че „След мен няма да има повече пророчество, но следва Краят“. Монтанистите заявяват, че Новият Ерусалим скоро ще слезе във Фригия. Въпросът е дали може да се приеме тяхната претенция за директно боговдъхновение, дори когато казаното противоречи на апостолския авторитет, съдържащ се в евангелията и посланията. Този въпрос прави съставянето на канона на Писанията императивен, понеже се подкопава Църквата и се предизвиква силно разцепление.
б) Вторият въпрос е за църковната дисциплина. Монтанистите призовават всички християни към строг аскетизъм. Съпружеските отношения трябва да се оставят в полза на целомъдрието, девиците трябва да се забулват, увеличава се постенето и се яде суха храна. Когато Тертулиан се обръща към монтанистите, той вярва, по силата на тяхното вдъхновено учение, че трябва да се отказва прощение за някои грехове след кръщението, да се забрани повторният брак и бягството от гонение. Поддържането на тази крайна позиция като задължение за всеки довежда до донатистката ерес, която разделя църквата в Северна Африка.
в) Третият проблем е този за жените в служение. Докато в ортодоксалните църкви на жените не е позволено да бъдат в църковното ръководство, това не е така при монтанистите, където жените играят много важна роля. Това разбира се е неподчинение на указанията на апостол Павел. Тъй като Духът никога не противоречи на Писанието, към много от твърденията на монтанисткото движение трябва да се подхожда със значителни резерви.
Превод: Георги Титков