Еврейският произход

Трябва да осъзнаем, че първите християни са били евреи и че повечето от посланията са писани към повярвали евреи или хора, които са били запознати с еврейските концепции, като са посещавали синагогата или са били запознати със старозаветните Писания. За да се разбере първата фаза на ранното християнство, което по същество е еврейско, важно е да се разгледа това общество и проблемите, които го занимават.

Първото нещо, което трябва да осъзнаем, е че евреите (и техните симпатизанти) са многобройни и разпръснати не само в цялата Римска империя, но и в Месопотамия (днешни Сирия, Ирак и Иран).

Еврейското общество. Според Енциклопедия юдаика по времето на Ирод в света има 8 милиона евреи, от които 2,5 милиона живеят в Палестина. Те представляват около 10% от цялото население на Римската империя. Това, разбира се, не включва Вавилон, където има много голямо общество. В Галилея езичниците са повече по численост от евреите. За сравнение към 2001 г. цялата еврейска популация в света е 13,9 млн., от които 6,3 млн., живеят в Израел. Преди Втората световна война то е 18 милиона. През I век повече евреи живеят в Сирия, отколкото в Палестина и повече в Александрия, отколкото в Йерусалим. Над милион живеят само в Египет.

Главните връзки между тези две популации се осъществяват чрез търговците, които събират огромни суми пари, изпращани за поддържането на храма (т. е. той зависи силно от външна финансова подкрепа). Това се нарича данък за храма. Разпръснатите евреи (диаспора) се отличават от местните жители по своята религия и привързаност към Йерусалим.

Главните стоки, които се изнасят от Израел по онова време са фурми и балсам от Йерихон, битум от Мъртво море, риба от Галилейското езеро и маслиново масло.

Религиозният живот на евреите в Палестина е съсредоточен около храма и в по-малка степен около синагогите. Римляните им дават статукво на облагодетелствана държава, защото първоначално те са римски протекторат. Това се променя през 4 г. сл. Хр., когато Архелай е уволнен поради жестокост и Юдея преминава под пряк римски контрол. Обаче всички евреи трябва да плащат данъци на Рим, които възлизат на 30-40% от доходите на хората, плюс данък на глава. Не е чудно, че недоволството срещу Рим между евреите е голямо.

Еврейски писания. Централно място в еврейската вяра заемат Старозаветните писания, но те съществуват в няколко превода. Мазоретският текст е обявен за единственият достоверен еврейски текст на Събора в Ямния през 90 г. сл. Хр., а всички други еврейски текстове са обявени за нелегитимни. Традиционният гръцки превод на Стария завет (Септуагинтата) също е обявен за нелегитимен. Причината за това е, че този превод е любим на християните да цитират текстове от него, за да докажат, че Исус е Месия. Накрая еврейските власти намират това толкова затрудняващо, че оторизират нов гръцки превод, който впоследствие измества Септуагинтата. Първо се появява версията на Акила, но тя е толкова буквална, че е трудна за четене. Направени са други два превода (от Симах и Теодосий). В допълнение евреите съзнателно изключват Исая 53 от четенето в синагогите поради добре известната интерпретация, която християните дават на този пасаж.

Палестинският канон на Писанието е единственият приет от ортодоксалния юдаизъм. Няма доказателство за втори (Александрийски) канон, който да съдържа апокрифите. Редът на книгите в Палестинския канон е следният: Законът, пророците и писанията. При Септуагинтата има различна подредба на книгите, които са подредени хронологически и според литературния жанр (напр. поетични книги). Този ред е възприет от християните, точно поради причината, че използват Септуагинтата. Това поставя прецедент за бъдещите преводи, който се преодолява едва днес.

Талмудът („поучение”) е вторият по важност след Писанието. Той се състои от Мишна и Гемара, както и от Мидраш (официална интерпретация на старозаветните книги). Мишна е съставена от равина Юда Ха Наси (135–220 г.) Палестинският Талмуд датира от 450 г. сл. Хр., а много по-големият по обем Вавилонски Талмуд – от 500 г. сл. Хр. По същество той е коментар върху Писанието и негово изясняване. Талмудът е разделен на шест части:

1. Земеделски закони.

2. Закони относно спазването на различните еврейски празници.

3. Закони относно жените и развода.

4. Гражданско законодателство и закони за търговските сделки.

5. Закони, свързани с принасянето на различните жертви в храма. Храмови наредби и правила за това кое е чисто и нечисто (т. е. кое прави човека годен да влезе в Божието присъствие – храма – и кое не).

6. Правила за свещениците в храма.

Смятайки за недостатъчно това, което казва Старият завет по горните въпроси, те решават да доизяснят написаните в него закони като предохранителна мярка. Всъщност централната теза на Талмуда (книга, която до голяма степен отразява начина на мислене на фарисеите) е, че законът на Мойсей трябва да се приспособи към променящите се условия на живот на народа на Израел.

По-късно, между 200–500 г. сл. Хр., евреите добавят още една част към Талмуда, която наричат Гемара (букв. завършек, която се състои от коментари върху Мишна (централната част на Талмуда, съдържаща изложение на Тора).

Диаспората. По това време повечето евреи, около 6 милиона, живеят извън Израел. Те са наречени диаспора (или „разпръснати“) и са съсредоточени главно във Вавилония (по времето на Римската империя това е град в Партия) и в Египет. В Израел еврейското религиозно общество е управлявано от наси или главен равин (погрешно преведено „княз“ в някои преводи на Библията), а във Вавилон то е управлявано от ексиларх, който претендира, че е Давидов потомък. Разпръснатите евреи също са многочислени в Киринея и Верникия, в Пергам, Милет, Сардис, Аратея Фригийска, Кипър, Антиохия, Дамаск и Ефес, както и по бреговете на Черно море. По времето на Христос те са вече от 200 години в Рим и са създали там голяма колония, а от Рим се разпръсват по градовете на цяла Италия, след това в Галия (днешна Франция) и Испания и по море – в Северозападна Африка. Много от тях са строги последователи на юдейската религия, но някои смятат, че могат спокойно да се откажат от обрязването и от древния Мойсеев закон, който затруднява значително живота в модерното общество. Има също много заинтересовани езичници, за които тези обичаи са пречка да се отъждествят напълно с еврейската общност.

Езикът на диаспората е гръцки на запад и арамейски на изток, като Писанието е преведено и на двата езика (Септуагинтата и Таргумите).

Животът на диаспората е съсредоточен около синагогите, които служат като културен център, училище и място за поклонение. Административният съвет на синагогата задава модела за администрацията и на Ранната църква – съвет на старейшините, ръководен от председателя на синагогата.  Поклонението се състои главно от молитви, четене от Тората и тълкуването ѝ (Мишна). Това също повлиява ранните модели на християнско поклонение.

Евреите от диаспората са известни със своята чистота и стабилен семеен живот и помежду си практикуват дела на милосърдие като посещение на болни, грижа за починалите, показване на гостоприемство към чужденците и даване милостиня на бедните. Те обаче са неправилно разбирани от невежите хора, както се случва и с ранните християни. По-конкретно: 1) те отказват да имат нещо общо с езическото поклонение, което създава впечатление за антисоциалност; 2) отказват да ядат месо, принесено на идоли и да ядат свинско, което изглежда безсмислено; 3) те обрязват децата от мъжки пол, което се смята от много хора за отблъскващо.

Около много от синагогите на диаспората се събират искрени езичници, наречени „богобоязливи“, въпреки че този термин се употребява за всеки добър член на синагогата. За да се присъедини към синагогата, езичникът може да се наложи да се обреже или, което е по-обичайно, да се кръсти. Евреите от диаспората не настояват тези прозелити да се обрязват. Строгите еврейски религиозни власти в Израел обаче не са съгласни с това небрежно отношение. Същият сблъсък се повтаря в спора между Павел (който е евреин от диаспората) и църквата в Йерусалим. Тези прозелити са много отворени за евангелието, тъй като имат вече добро познание върху Писанията и имат по-малко да губят, ако станат християни, в сравнение с евреите.

Палестина. В еврейското общество в Палестина има няколко важни групи от хора.

Книжниците (соферим) се явяват пазители, преписвачи и тълкуватели на Закона (Тора). Те са разделени на братства (хаверим). Имат устно предание (Преданието на старейшините), което в крайна сметка придобива писмен вид през III век сл. Хр. и се нарича Мишна (букв. повторение: коментар на Закона), който е включен в Талмуда (Поучението). Тези книжници са антагонистично настроени към свещениците и садукеите.

Садукеите (цадуким – потомци на свещеник Садок) произлизат от родове на първосвещеници, които нямат против да бъдат финансирани от всеки, който е на власт. Тъй като са считани за помощници на римляните, те биват презирани от еврейския народ, който по-скоро предпочита фарисеите. Садукеите не оцеляват след събитията от 70 г. сл. Хр., когато е разрушен храмът заедно с цялата свещеническа система. Садукеите са избити от бунтовниците, които ги смятат за поддръжници на Рим. В богословско отношение те са консервативни, тъй като приемат само Тора и всъщност изповядват арминиански тип теология.

Ирод назначава първосвещеници от диаспората (от Вавилония и Египет), за да може да ги контролира по-добре.

Фарисеите (евр. перушим, арам. перисайя – отделени) са считани за верни на Закона и на своята страна. Произлизат от хасидите (хасидим) от Хасмонейската епоха, които се отделят от Йоан Хиркан, когато той заема двойната роля на цар и свещеник.

Те се опитват да приспособят юдаизма към съвременния свят – продукт са на периода на Вавилонския плен, за който е характерна липсата на храм и теокрация. В богословско отношение те са прогресивните вярващи. Вярват в съществуването на предопределение, възкресение, ангели и духове.

Трябва да се вземе предвид, че има строги и либерални фарисеи. Биват разделени на две школи: тази на Шамай (строга) и на Хилел (по-умерена, с представители от диаспората във Вавилония). Гамалиил е последовател на Хилел. За Шамай същността на Тората се свежда до детайла: ако не вършиш всичко точно според най-малката подробност, системата се обезсмисля и не може да устои. За Хилел същността на Тората се свежда до Духа: ако в духовно отношение нещата са наред, подробностите се нареждат сами. Хилел мечтае всички евреи да бъдат в състояние да изпълняват Закона, заедно с всички обръщенци към юдаизма, наричани прозелити. Следователно Исус е по-близо до школата на Хилел, отколкото до тази на Шамай.

Те смятат за авторитетно не само Писанието, но също така и устното предание, което, те твърдят, може да бъде проследено назад до Мойсей. По този начин те се доближават до Католическата църква днес, която разглежда преданието и Писанието като равни по авторитет. Подобно на фарисеите Католическата църква също учи спасение чрез вяра и дела, а това е въпросът, по който Исус и по-късно Павел се сблъскват с фарисеите.

Освен тези две основни партии, има и две основни секти:

Зилотите (арам. кананайя – ревностни) се явяват екстремистко крило на фарисеите. Те са готови да прибегнат до насилие, за да възстановят еврейската независимост, основана на подчиняване на Закона. Някои като Варава са религиозни терористи. Исус дори има един зилот сред своите ученици (Симон). Те са готови да убият всеки, който сътрудничи на римляните. По-късно, по времето на еврейските войни, други евреи стават заложници на тяхната политика на насилие.

Есеите (арам. хасия – благочестив, свят) датират от времето на Макавеите. Повечето от тях са монаси, които живеят извън техния основен манастир в Кумран и поучават хората. Макар и много стриктни юдеи, те възприемат и някои учения, които са чужди на юдаизма (по-специално зороастрийският дуализъм). Появата им е свързана с Макавейския период, когато свещениците сътрудничат на Антиох Епифан, възприемайки програмата му за елинизиране, наподобяваща съвременна културна революция! Когато обаче представителите на Макавейската династия (хасмонеите) започват да обединяват в едно царската и свещеническата служба, есеите избират да се оттеглят в техния манастир под предводителството на човек, когото наричат Учителят на праведността.

Кумранската общност е само една от многото есейски общности, които живеят в пустинята. Всички са повлияни от апокалиптичната литература, но някои са пацифисти, а други – не. Йоан Кръстител е възможно да е прекарал известно време с някоя от тези есейски групи. Твърде вероятно е една от тези групи да е имала своя къща в Ерусалим. Тъй като Исус е в добри отношения с тях, възможно е Той да е използвал именно това място за последната Пасхална вечеря със Своите ученици. Очевидно човекът, който е носил стомната с вода, е бил член на есеите, тъй като жените (които обикновено вършели тази работа) не са допускани за членове на общността .

Кумранските монаси имат стриктни правила и наказанията за неподчинение са много строги: при неспазване на лидерския авторитет или богохулство се предвижда отстраняване от общността; ако някой си позволява да заспи по време на общо хранене, бива наказан с десет дни изолация, а неприличният смях се наказва с 30 дни.

Водачът на Кумранската общност нарича себе си Учителят на праведността. Ерусалимският първосвещеник се приема за негов смъртен враг, тъй като е смятан за отстъпник, почти като Антихрист. Членовете на общността са на практика хиперфарисеите, които смятат, че Бог ще ги използва като инструменти за осъждение, когато реши да накаже отстъпниците, чиито властови позиции след това те ще поемат. Те смятат, че могат да спечелят Божието благоволение за себе си и опрощаване на греховете за братята си посредством изучаване и практикуване на Закона. Учителят на праведността се предполага, че има божествена власт да тълкува Писанието, което той прилага към хората и обстоятелствата на своето време. Есеите се възприемат като новото очистено свещенство, което ще поеме властта, когато настъпи новата епоха.

Според есеите краят на времето се характеризира с появата на три ключови фигури: Пророкът (като Мойсей), Давидовият месия и първосвещеникът от Аароновото потомство. Предполага се, че първосвещеникът ще бъде Глава на държавното управление в новото време (както в книгата Йезекиил) и по-важен от Давидовия месия. Месията трябва да бъде войнствен княз, който да предвожда еврейската армия и да спечели решаваща победа срещу синовете на мрака (между които ярко изпъкват римляните). Пророкът трябва да предава Божията воля на неговия народ в края на настоящата епоха, така както го е правел Мойсей в началото.

Исус и юдаизмът. Полезно е да се направи крачка назад и да се разгледа фигурата на Исус в контекста на еврейския Му произход. В началото трябва да се каже, че Исус като Син на Бога е уникален. Идеите Му не могат да се считат като резултат от поредица влияния от други области. Освен това, едно е да имаш идеи, а съвсем друго е да ги направиш практическа реалност чрез изкупителна смърт с безкрайна стойност и чрез изпращането на Святия Дух – никой, освен Божия Син не може да направи това! Обаче учението Му е най-близо до това на хакамим (букв. мъдрите) благочестивите евреи, които са разпръснати по света. Той е по-близо до фарисеите, отколкото до всяка друга група, въпреки че често ги критикува за лицемерието им. Хакамим имат последователи между фарисеите. Целта на хакамимското движение е да насърчава светостта изобщо. Те използват началните училища и синагогите да подпомагат и да разпространяват своите идеи.

Исус довежда учението на Хилел до логичния му завършек, т.е. еврейския универсализъм, и следователно създава нова религия, наречена християнство. В своя етичен юдаизъм Той включва ясно виждане за смъртта, Божия съд и живота след смъртта. Той предлага това ново богословие на всеки, до когото неговата мисия достига: набожни евреи, обикновените хора (ам ха-арец), самаряните, нечистите, даже езичниците. Но, както много религиозни новатори, Той има публична доктрина за масите и поверителна такава за най-близките Му последователи. Втората поставя в центъра това, което предстои да се случи с Него като личност в живота и в смъртта и в това се състои Неговото заявление, че не е само страдащият слуга, но също и Месията.

Учението Му води до сблъсък с еврейските власти. Неговата враждебност към храма, когато той възпрепятства истинската религия, е неприемлива даже за либералните фарисеи, които смятат, че поклонението в храма осигурява съществена централизираност за практиката на юдаизма. Отношението Му към Закона е друга съблазън за фарисеите: той оголва Закона от всичко, освен от моралните и етичните му елементи. Освен това Исус отрича, че чрез спазването на закона може да се спечели спасение. Той заявява, че човекът може да има пряка връзка с Бога, дори ако е беден, невеж и грешен. Той учи, че не човешкото изпълнение на Тора предизвиква Божия отговор, а че Божията благодат към човеците прави способни тези, които са новородени чрез Духа посредством вяра в Него като Месия, да пазят заповедите Му.

Ако Исус бе останал в провинцията, може би нямаше да бъде убит, но Той решава да отиде в самия Йерусалим и директно да предизвика властите там. Когато е доведен пред синедриона, е счетен за водач на бунт. Отказвайки да се защитава, Той е обвинен в неуважение към съда и с мълчанието си потвърждава това обвинение. Несъмнено храмовите свещеници и тези между фарисеите, които са последователи на Шамай, както и садукеите, се чувстват най-силно застрашени от Исусовото учение и искат да бъде умъртвен. Той не е убит с камъни, защото е предаден на римските власти като претендент за Месия.

След Неговата смърт, когато навсякъде се разчува, че Исус е възкръснал от мъртвите, това доказва правотата не само на етичното Му учение, но и твърденията Му, че Той е страдащият слуга и Месията.

Голям пробив в евангелизирането между разпръснатите евреи и езичниците става с обръщането на Павел, евреин от разпръснатите, от Киликия, чието семейство произлиза от Галилея и който се е върнал в Палестина и учил при Гамалиил. Той притежава фарисейско образование, поради което разбирал Исусовото богословие и започнал да го обяснява, след като се убедил, че възкресението е факт и че Исусовите твърдения, че е Месия, са истина. И Исус (по човешки казано), и Павел произлизат от палестинския юдаизъм. Никой от тях не въвежда концепции от елинистичната диаспора. И двамата проповядват ново богословие, но по същество то е същото богословие.

Отхвърляне на християнството от евреите. Еврейските водачи и голяма част от хората не са привлечени към християнството поради следните причини:

1. Те отричат идеята за разпнат Месия (също както и ислямът).

2. Християнството не е еврейско националистическо движение, способно да привлече екстремисти (зилоти), които искат да въстанат срещу Рим. Точно тези хора диктуват националната политика по време на еврейското въстание срещу Рим и заплашват всеки, който не се съгласява с тях.

3. От друга страна, християнството е твърде революционно за повечето еврейски лидери, които следват политиката на компромиси с римските власти. Така за консерваторите статуквото е застрашено. Във всеки случай те изгубват контрол над народа, когато подготовката за бунт напредва.

4. Те не харесват отношението на християните към езичниците, които те считат извън всякаква възможност за изкупление.

5. Ортодоксалните евреи смятат, че християнството е неприемливо, защото християните претендират, че заемат мястото на избрания народ. Евреите отхвърлят тяхното алегорично тълкуване на Стария завет с цел приспособяването му към християнската екзегеза. Според тях християните орязват и адаптират непроменимата религия на бащите (открита на Мойсей), за да я направят по-приемлива за езическите предубеждения.

В Йерусалим отношенията между евреите и консервативните християни като Яков (противно на елинистите от диаспората) са добри, но това приключва, когато Яков е убит през 62 г., след като отказва публично да отрече, че Исус е Божият Син. След това отношенията се влошават, особено когато започва еврейският бунт. През годините преди избухването на Първата еврейска война против римляните през 66 г. отношението на евреите (като нация) към Евангелието става все по-лошо. Римляните също така започват да се съмняват в статута на християнството като еврейска секта, което води до масово бягство на много еврейски християни в Пела и Мала Азия. Християните се опитват да се дистанцират от еврейския национализъм. Бунтът достига кулминационна точка при разрушаването на Йерусалим през 70 г., след това на цялата нация през 135 г. в резултат на което еврейският народ е разпръснат точно както Исус предсказва.

Първата еврейска война продължава от 66 г. до 73 г., но независимо от шокиращото описание на Йосиф Флавий, няма постоянни щети за материалната инфраструктура на еврейския живот в Юдея или Галилея, освен в Йерусалим и близките му околности и няколко други разпръснати градове, които са центрове на съпротивата. Евреите реконструират своя център в Ямния, където синедрионът се прегрупира. През това време Йосиф Флавий е еврейският главнокомандващ отбраната на Галилея, но той се предава рано и отива да живее в Рим, където написва най-известния си труд Еврейските войни.

През 130 г. Адриан решава да построи отново Йерусалим под ново име колония Елия Капитолина. Той построява храм, посветен на Юпитер, на мястото на еврейския храм. Това оскърбление води до избухването на Втория еврейски бунт.

Втората еврейска война срещу римляните избухва през 132 г., когато Шимон бен Косиба (арам. Симон бар Кохба) повежда бунт против римляните. Този път революцията е подготвена по-добре и няма разделения между въстаналите, но разрушението е в голям мащаб: по време на битката 50 крепости и почти 1000 села са унищожени. Десетимата лидери на бунта са екзекутирани в амфитеатъра в Кесария. Пристанищата в Средиземно море са претъпкани с бежанци от кланетата. В Мамре и Газа се провеждат големи наддавания, където еврейските пленници са продавани в робство: тяхната численост е такава, че цената на робите в Империята рязко спада. В самата Юдея на евреите е забранено да се събират за молитва, да обрязват синовете си или да ръкополагат равини. Не им е позволено да посещават Йерусалим под заплаха от смъртно наказание. Тази заповед се прилагала толкова стриктно, че християнското общество в Йерусалим бива задължено да смени своя епископ от еврейски произход с езичник. Това, което остава от еврейския живот, се запазва в едно малко село в Галилея, наречено Уша. Израел престава да съществува като нация.

Един от резултатите от войната на Бар Кохба е почти пълното скъсване на връзките между юдаизма и християнството. Самият Бар Кохба заповядва само християните да бъдат осъждани на ужасни наказания, ако не се отрекат от Исус Христос и не Го прокълнат. Оставени са едва няколко постепенно намаляващи по численост групи от еврейски християни (евионити), но историческото развитие ги подминава. Главното еврейско събрание, което остава, e в Кесария (заедно с други крайбрежни градове), където е основан институт за обучение от Ориген и е създадена голяма библиотека, към която материали прибавят и неговите приемници Памфил и Евсевий. Еврейското християнство процъфтява също в Арабия отвъд Йордан, където се състои събор на Ранната църква в Бостра през III век.

Консервативните християни евреи продължават да спазват съботата, обрязването и други еврейски празници, което е причина за загриженост от страна на християните езичници. След падането на Йерусалим нещата се променят. Оцелелите от Кумран се присъединяват към християнската църква, което довежда до разделение. Една от групите остава ортодоксална, но запазва юдейските практики. Другата приема доста еретичен уклон. Точно тя става известна като секта на евионитите, израз, взет от Павел, който споменава за „бедните християни“ в Йерусалим. През II век евионитите вече не приемат божествеността на Христос и никога не признават непорочното зачатие. През IV век и по-късно има все още малки еврейски църкви в Сирия. Йероним превежда на латински тяхното „Евангелие на евреите”, което запазва малко по-различни предания от тези на каноничните гръцки евангелия, давайки специално първенство на Яков, брата Господен, когото считат почти за заместник на Месията.

Всъщност корените на Сирийската църква са еврейски – потомци на тези еврейски семейства все още обитават земите на Сирия и в днешно време.

Археологическите находки свидетелстват, че еврейско-християнката общност, намираща се в Йерусалим, напуска града през 68 г., преди пристигането на римляните. Те бягат в Пела, един от градовете на Десетоградието, който се намира отвъд Йордан в планините на Галаад и Васан. Те се скитат там в очакване на идването на техния Месия, Исус. След падането на Йерусалим, римляните позволяват през 73–74 г. на евреите християни (но не и на останалите евреи) да се завърнат в града, който те намират в руини. Така римляните вече признават разликата между евреите-християни и другите евреи. След като християните се убеждават, че идването на Исус ще се забави, те построяват християнска синагога. Сградата вече не сочи към храма (който е разрушен), но към мястото на възкресението (Църквата на Божи гроб). Тази синагога все още се вижда днес и се намира около псевдогробницата на Давид, издигната от Кръстоносците. Тъй като еврейските християни от Йерусалим не присъстват на Събора в Никея през 325 г., но запазват своята автономност, те биват отхвърлени и скоро след това започват да ги считат за еретици. След IV век те постепенно изгубват своята собствена идентичност.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History