Някои аспекти на богословието на Православната църква се различават от истинското библейско богословие главно поради влиянието на платонизма. Друго важно влияние е това на църквата в Александрия, която има тенденция да доминира на източнохристиянската сцена.

Основната причина за това е, че след първи век Църквата се откъсва от еврейските си корени и попада все повече под влиянието на платонизма, тъй като в нея идват интелигентни хора от тази философска школа. Освен това Църквата, откъсната от своите еврейски корени, започва да разбира погрешно някои основни термини, използвани в Писанието, като „Словото“, „Светлина“, „единороден“, „плът“. Списъкът е безкраен.

Основните принципи на платонизма са:
1. Този свят е отражение на висшия небесен свят на идеите.
2. Сътвореният свят (особено тялото) е по-нисш, ако не и зъл.
3. Следователно спасението се състои в бягство от това тяло, за да бъде човекът погълнат от небесния свят на идеите.

Но в Библията се казва, че Бог се е посветил на един материален свят, който е добър (въпреки че сега е изкривен и обезобразен от греха). В крайна сметка раят не е несътвореният свят на идеите, а пресъздаденият свят на материята. Тялото само по себе си не е зло, а добро. Тялото е предопределено да възкръсне, защото човек без тялото си не е напълно завършена личност. Проблемът на човека не е, че има тяло, а че е грешник. Грехът има своя източник не в тялото, а в грешната природа на човека. Той представлява нарушена връзка между две личности по причина на бунта и гордостта на човека. Грехът е влязъл в света чрез историческо събитие – грехопадението – и е бил преодолян чрез въплъщението на Божия Син, което е довело до време-пространствено изкупление на извършения грях. Бог е постигнал това, което човекът не е в състояние да направи. Проблемът не е метафизически, а исторически и личен.

По какъв начин платонизмът повлиява на Ранната църква?

1. Аспектът на еднократност и вечност на делото на Исус на кръста (веднъж завинаги) е разводнен и акцентът е поставен върху „тайната“ на въплъщението. Според платонизма всяко събитие на земята е отражение на случващото се на небето.

Следователно смъртта на Исус на кръста за нашите грехове, която се е случила веднъж във времето, е отражение на един непрекъснат процес, който протича извън времето на небето. Тъй като това, което се случва на небето, е по-важно от това, което се случва на земята, тогава спасението от наказанието на греха (ада) се представя като непрекъснат процес. На небето Исус все още бива разпъван: Той все още страда за нашите грехове. Доказателството за това е в евхаристията, чрез която придобиваме представа за това, което се случва в небето.

Тъй като спасението е незавършено, ние трябва да го завършим чрез системата от посредници (които могат да придобият заслуги вместо нас) и тайнствата (разглеждани като средство за спасение). Необходимо е също да се премине през чистилище, за да се изтърпи наказанието за несмъртния грях. Идеята за чистилището е взета направо от Платон.

В Библията се казва, че грехът е извършен (човекът падна) във времето и пространството (не извън времето), така че Бог (в Личността на Исус) дойде във времето и пространството, за да обърне процеса с един еднократен акт. Следователно, когато приемем Божиите условия (покайте се и повярвайте в благовестието), ние сме спасени вечно, веднъж завинаги (въз основа на завършеното дело на Исус). Отричайки завършеното дело на Христос, някои църковни отци (без съмнение несъзнателно) всъщност отричат Неговата божественост.

Литературата от втори век относно евхаристията използва широко речник, какъвто никога не се среща в Новия завет. „Дидахе“ нарича Господната трапеза „жертва“, считайки този термин за подходящ с оглед на Малахия 1:11,14. Това позоваване създава прецедент, който в крайна сметка води до напълно развитата доктрина за евхаристийната жертва на по-късните отци на Църквата. Игнатий я излага малко след началото на първи век, твърдейки, че евхаристията не трябва да се отслужва в отсъствието на епископа, а Църквата според него е „място за жертвоприношение“. Още по-изразено е учението на Юстин, който дава израз на идеята, че хлябът и виното се трансформират чрез молитвата за освещаване и имат силата да влеят божествения живот в душите и телата на вярващите. Истинското присъствие от тази точка на развитие нататък започва да се търси не в духовното приемане на Христос чрез вяра, а в самите елементи.

2. Двусмислено отношение към тялото. Счита се, че тялото има съмнителна стойност, ако не е и откровено зло. Следователно то трябва да бъде умъртвено чрез всякакъв вид аскетични практики. Душата следва да бъде освободена от тялото. Това е основата на монашеството, което е силно повлияно от платонизма. Освен това сексуалното желание е свързано с тялото, което е свързано с греха.

3. Богословие на заслугите: Западната църква е много по-силно повлияна от отстъпническия юдаизъм, отколкото Източната. Една от областите, в които това се случва, е идеята за прехвърляне на заслуги: тази идея е особено силна в Картаген, където много от ранните латински богослови са също и юристи. По това време Тертулиан вече е казал във връзка с покаянието, че Бог е удовлетворен от приноси, които са Му угодни, и че заслуги могат да бъдат придобити чрез спазване на Закона и като се върши повече от това, което дори Законът изисква (дела на свръхерогация). Тези идеи силно се харесват на Киприан, който след това ги доразвива. По-късно Августин също е повлиян от тях. Киприан казва, че Исус, водейки безгрешен живот на послушание, е заслужил прославяне. Григорий Велики прави следващата стъпка, като казва, че Христос също така е заслужил спасение. Но той не се е нуждаел от това (защото е съвършен), следователно неговите „заслуги“ могат да ни бъдат раздадени, разбира се, посредством Църквата. Отново в Северна Африка Донатистката църква развива идеята, че заслугите на техните изповедници могат да бъдат прехвърляни на други хора. По-късно допълнение към това учение гласи, че към тези заслуги могат да се добавят заслугите на светиите, за да съставят една централна съкровищница от заслуги, която се администрира от Църквата.

4. Позицията на Мария в Православната църква се дължи на платонизираното богословие и езичеството. Кирил Александрийски е много влиятелен богослов, който подкрепя култа към Мария въз основа на своето монофизитско богословие, което, от своя страна, се основава на платонизма. Монофизитската теология има две положения, заимствани от Платон:
а) Тялото и този материален свят са зли. Следователно те дават неадекватно описание на въплъщението.
б) Възможно е да има йерархия от „божествени“ същества. Няма ясна разлика между Бог и другите (създадени) души – душите на практика се считат за вечни в смисъл на несътворени. Това отваря вратата за идеята за цял набор от по-малки „божества“ като Дева Мария и светиите.

Монофизитите твърдят, че Исус има само една природа (божествена), на която майка е Мария. След като Мария е майка на Неговата божествена природа, самата тя трябва да е била полубожествена, но определено без грях. Монофизитите твърдят, че при въплъщението „Словото беше облечено в плът“, но с това всъщност не искат да кажат, че Исус е станал човек, в Когото има истинско съчетаване на човешкото и божественото. Те мислят така поради влиянието на гностицизма (един вид индуизъм) върху тях. Арианството неслучайно също тръгва от Александрия. Има сериозни доказателства, които сочат, че Арий е отричал, че Исус е Бог, защото е искал да избегне говоренето, че Бог е станал човек (материята по презумпция е зла, така че това е невъзможно). Въпреки че монофизитството е осъдено на Халкидонския събор през 451 г., то все още остава като едва доловимо влияние. В крайна сметка това ще роди една много налудничава ерес, която Мохамед среща в Арабия: че Троицата се състои от Бог Отец, Синът Исус и Мария – Майката. Показателен е и фактът, че се заменя Святия Дух с Майката Мария, тъй като православните богослови никога не са имали адекватна доктрина за Святия Дух. Той всъщност не се разглежда като самостоятелна Личност – Третото Лице на Троицата. Езическият елемент идва, защото в страните от Средиземноморието култът към Богинята майка (произхождащ от Вавилон) е много силен. В Египет той е бил представен от Изида и Хор. След като Евангелието пристига в Египет, става ясно, че постепенно в съзнанието на хората Изида и Хор се трансформират в Дева Мария и нейния Син Исус.

Много преди идването на християнството, когато Рим е заплашен от нахлуването на Ханибал, картагенския пълководец, римляните прибягват до внасянето на Magna Mater (Великата майка), езическа богиня от Мала Азия, в опит да се спасят. Нейната статуя влиза в града на сал по поречието на Тибър, като след това минава на парад през Рим. Ханибал е победен и заслугата за това се приписва на Великата майка. И до днес статуя на Дева Мария се пренася всяка година по река Тибър на сал.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History