Ереси, небиблейски и крайни учения и практики сред евангелските и петдесятно-харизматичните вярващи и църкви – Иван Врачев

Пристъпвам към тази тема със смирение, заставайки на позициите на ап. Павел: „Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме…“ (I Кор. 13:9).

В същото време подхождам към този въпрос с твърдост, защото съзнавам, че нямам право да правя никакъв компромис с истините, които са ясно изявени в Свещеното Писание, и нямам право да мълча, когато виждам, че се разпространяват идеи и практики, които не са в съответствие с Божието Слово и с петдесятното учение, в което твърдо вярвам, което поучавам, както е формулирано в Декларацията на вярата на Съюза на Евангелските петдесятни църкви в България и в WAGF Statement of Faith на световното петдесятно движение, към което принадлежим – Световното общение на Асамблеи на Бога (World Assembles Of God Fellowship). Осъзнавайки многото детайли и подробности, които включва всяко едно от дискутираните по-долу учения, разсъжденията в статията покриват само най-съществените и влиятелни техни твърдения и практики, познати както у нас, така и по други места на света.

И преди да започна моето изложение, искам да се обърна към тези читатели – мои братя и сестри, и мои съработници в делото Божие, които имат различно мнение от това, което излагам: Моята цел не е да осъдя когото и да било. Не бих желал този материал да послужи за препирни и спорове. Тук аз излагам това, което твърдо вярвам и поучавам, като в същото време искрено желая да предизвикам себе си и всеки читател с думите на ап. Павел: „Изпитайте себе си дали сте във вярата“ (II Коринтяни 13:5).

Още в ранната църква апостолите предупреждавали служителите и вярващите за опасността от навлизането на различни лъжеучения. Да си припомним думите на ап. Павел към презвитерите от Ефес, с които той се срещнал в Милит:

29 Аз зная, че след моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; 30 и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят изопачено, за да отвличат учениците след себе си. (Деяния 20:29-30)

Особено силни са неговите предупреждения и наставления в двете послания до Тимотей, които той написал в края на своя живот.

1 А Духът изрично казва, че във времена, които идат, някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и бесовски учения чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла… (І Тимотей 4:1-2)

3 Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но понеже ги сърбят ушите, ще си натрупат учители по своите страсти 4 и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните. (ІІ Тимотей 4:3-4)

Лъжеученията в апостолско време

Първото лъжеучение, за което имаме информация, започнало да се разпространява веднага, след като благовестието достигнало до езичниците. Това било лъжеучението на юдеистите (юдействащите християни). Те проповядвали че не е достатъчно човек само да вярва в Исус Христос, но трябва да спазва и Мойсеевия закон с основен акцент върху церемониалната му част: обрязване на мъжете, спазване на диетата за чисти и нечисти храни, спазване на еврейските празници и свети дни, и т.н. По този въпрос апостолите взели категорично становище на своето събиране, описано в Деяния 15 гл., което някои наричат: Първият апостолски събор. Ап. Павел бил особено активен в борбата срещу учението на юдействащите християни. Това бил основният повод и главната тема в Посланието към галатяните, но той разобличавал тяхното лъжеучение и в други свои послания – например: в Римляни и Колосяни.

Малко по-късно започнало разпространението на лъжеучението на гностицизма, което се основавало на някакво „висше знание“ (гр.: „гносис“), получено чрез откровение – висша истина, която била открита само на малцина. Гностицизмът имал различни разновидности и представлявал една странна смесица между християнски идеи, гръцки философии, езически вярвания и практики. Това лъжеучение било заклеймено от апостолите в: І послание на Йоан, Посланието на Юда и във ІІ послание на Петър (2 гл.). Ап. Павел също е споменал за него в Колосяни и І Тимотей.

Думата „ерес“ е използвана само веднъж в Новия Завет – от ап. Петър:

1 Но е имало и лъжливи пророци между народа, както и между вас ще има лъжливи учители, които ще въведат тайно гибелни ереси, като се отричат даже от Господаря, Който ги е купил, и ще навлекат на себе си бърза погибел. (ІІ Петър 2:1)

В този текст думата „ерес“ е използвана в смисъл на заблуда или различно мнение спрямо Христовото учение, а в конкретния случай – на отричане от Христос. В богословието с термина „ерес“ християнската църква характеризира религиозни учения, отклоняващи се от официалната догма. През 4-ти век бил приет Никео-цариградският символ на вярата, който се счита за основополагащ документ, дефиниращ основните учения на християнската вяра, включително и християнското учение за Бога и за Неговото триединство. Приемането на Никео-цариградския символ на вярата, както и свикването на следващите събори, било породено от необходимостта да се даде сериозен отпор на лъжеученията, които вече се разпространявали по онова време. Например арианството, което се разпространявало в ранната църква, учило, че Бог Син е създаден от Отец и е по-нисш от Него; че Синът (Словото, Логосът) е първото и съвършено създание на Бог Отец. Македонианството отричало божествеността на Святия Дух. А несторианството (монофизитството) проповядвало, че Исус Христос имал две природи: едната – божествена, а другата – човешка. На кръста страдала само човешката Му природа, докато божествената, която е всемогъща, останала незасегната. А Мария е майка само на човешката същност на Исус Христос.

Моята цел не е да описвам ересите от ранната църква досега, за които е достигнала информация до нас – признавам си, че не съм достатъчно компетентен за това. Но целта, която си поставям, е да обърна вниманието на вярващите предимно от петдесятните църкви в страната ни за влиянията на различни съвременни отклонения от класическото петдесятно учение. Но нека най-напред да уточним някои важни понятия, които използвам в настоящата статия:

ЕРЕС – това е лъжеучение, което се отклонява от ортодоксалното християнство, формулирано в Никео-Цариградския символ на вярата.

НЕБИБЛЕЙСКО УЧЕНИЕ – това е учение, което считаме за несъответстващо на Божието Слово от гледна точка на петдесятната доктрина, но не може да бъде обявено за ерес, тъй като формално не влиза в противоречие с Никео-Цариградския символ на вярата.

КРАЙНОСТ (КРАЙНИ ВЯРВАНИЯ И ПРАКТИКИ) – това са различни идеи, вярвания и практики, които на пръв поглед не са в противоречие със Свещеното Писание, но са изведени извън баланса на Божието Слово.

ЕДНА ДРЕВНА ЕРЕС, ПОЯВИЛА СЕ И В НАШЕТО СЪВРЕМИЕ:
Учението „Само Исус“ (Jesus Only)

Една от ранните ереси, която се появила още преди времето на вселенските събори и която има пряко отношение към съвременното петдесятно движение, е савелианството, известно още като модализъм или единобожие. Автор на това лъжеучение е Савелий (Sabellius), който учел че Бог е един Бог, т.е. Бог е една божествена Личност (един ипостас), Който работи и се изявява в три проявления. Ето как е описано савелианството в „Православен речник“:

Савелианство (Sabelianism) – еретическо учение за Лицата на Св. Троица, получило голямо разпространение през III в. Неговият основател Савелий учел, че Бог е едно Същество и се намира в състояние на покой или мълчание. Излизайки от своето мълчание (за да твори и да промисля за света), Бог се явявал в три различни форми (англ. modes, и оттам „модализъм“) – Отец, Син и Дух. В Стария Завет Той се явявал като Отец, даващ на хората закон, в Новия – като спасяващ хората Син, и непрестанно се явява като освещаващ ги Дух. Така, според Савелий, Отец, Син и Дух не са три отделни Лица на Едното Божество, но са само три външни форми, чрез които Божеството се проявява в света.

Савелий (Sabellius) бил отлъчен от църквата още през 220 г. заради еретичните си вярвания и учение.

Съвременното учение „Само Исус“ (Jesus Only), наречено още: модализъм или единобожие, представлява съвременна петдесятна форма на савелианство. То се счита за ерес, тъй като влиза в директно противоречие с фундаменталното учение за триединството на Бога, формулирано в Никео-цариградския символ на вярата.

Това лъжеучение се зародило повторно в зората на петдесятното движение – наскоро след съживлението на Азуса Стрийт от 1906 г. През 1913 г. определени петдесятни служители започнали да задават въпроса: Коя е правилната апостолска формула за кръщаване на повярвалите? Така започнал приятелски дебат за водното кръщение, който постепенно прераснал в яростен спор за естеството на Бога. Ранните петдесятни служители се опитвали да съгласуват думите на Исус Христос във Великото поръчение: „…и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Святия Дух“ (Матей 28:19) с думите на ап. Петър на Петдесятница: „и всеки от вас нека се кръсти в името на Исус Христос за прощение на греховете ви“ (Деяния 2:38).

Тогава някои от петдесятните служители (R.E.McAlister, Frank Ewart, Glenn A. Cook и Howard A. Goss) изявили претенции за „специално откровение“ от Господа – че Святият Дух е открил на ап. Петър, че името на Отец, на Сина и на Святия Дух е Исус Христос. С други думи, тяхното „откровение“ е, че има само една божествена Личност и тази Личност е Исус Христос, Която в различните времена се изявява като Бог Отец, като Бог Син или като Свети Дух. Така те се противопоставили остро на доктрината за триединството на Бога, твърдейки, че тя има човешки произход.

През 1914 г. било основано движението Асамблеи на Бога (Assemblies Of God), обединяващо основния поток на петдесятни църкви, вярващи и служители, а през 1916 г. била приета тяхната Декларация на основните истини (Statement of Fundamental Truths), в която ясно е било формулирана библейската истина за един Бог, Който съществува в три Лица – Отец, Син и Свети Дух. Тогава 156 служители заедно с техните последователи, които не били съгласни с учението за триединството, а изповядвали учението, наречено на английски Oneness Pentecostalism (на български: Петдесятничество на единството или на единобожието), напуснали Aсамблеи на Бога и основали други петдесятни движения: United Pentecostal Church International – UPCI (Обединени петдесятни църкви); Pentecostal Assemblies of the World – PAW (Петдесятни асамблеи на света); Apostolic Assemblies of Christ – AAC (Апостолски асамблеи на Христос); Assemblies of the Lord Jesus Christ (Асамблеи на Господ Исус Христос); Bible Way Church of Our Lord Jesus Christ World Wide, Inc. (Църква „Библейски път“ на нашия Господ Исус Христос по целия свят).

Една от най-характерните практики в тези движения е кръщението във вода по формулата: „в името на Исус“ или кръщение „в името на Отца, Сина и Святия Дух, Който е Исус Христос“. Според тяхното учение кръщението (във вода) и то „в името на Исус“ е от съществено значение за спасението на грешника. Според това разбиране ние, които сме кръстени според „тринитарната формула“, т.е. „в името на Отца и Сина, и Святия Дух“ не сме спасени. За да бъдем спасени, трябва да бъдем кръстени повторно според „правилната“ формула: „в името на Исус“.

За съжаление движенията, изповядващи доктрината за единобожието, имат своето влияние и присъствие в нашата страна. Първоначално, след началото на демократичните промени, отделни български пастори и църкви са установили общение с пастори и църкви в САЩ или Западна Европа, изповядващи доктрината за единобожието, а някои български младежи завършили техни библейски училища. Българи, живеещи и работещи в чужбина, също се асоциирали с техни църкви, където са били кръстени повторно „в името на Исус“. Но в последно време в страната ни има и мисионери, изпратени от движения в чужбина, изповядващи това учение, с цел основаване на църкви и на тяхна деноминация.

Моето мнение е, че въпросът за триединството на Бога завинаги ще си остане тайна за нас, докато все още „виждаме нещата неясно, като в огледало“ (І Коринтяни 13:12). Аз твърдо вярвам в учението за триединството на Бога – че има един Бог в три Лица. Според мене подобни спорове и разцепления са причинени от човешкия стремеж да разберем и да опишем Бога и духовните реалности с нашите човешки умове, с понятията от материалния свят, с които мислим, както и от претенциите за „специални откровения“, които „допълват“ или „разясняват“ писаното Божие Слово. Затова бих апелирал да бъдем по-смирени и вместо да спорим, да си признаем, че и ние не всичко знаем и не всичко разбираме.

БОГОСЛОВИЕТО НА ЗАМЕСТВАНЕТО (Replacement Theology)

Богословието на заместването (Replacement Theology), известно още като „суперсесионизъм“, се е зародило още в ранната църква и до днес се изповядва от по-голямата част от световното християнство включително и от значителен брой протестантски движения. Официално то не се счита за ерес, защото не влиза в противоречие с основните вярвания съгласно Никео-цариградския символ на вярата и защото се е утвърдило в християнския свят в течение на вековете. Но ние – петдесятните вярващи, не можем да го приемем и го считаме за небиблейско.

Според богословието на заместването, след като израелският народ е отхвърлил Месията – Исус Христос, като Го е предал на разпятие, и Бог е отхвърлил Израел. Затова днес църквата е духовният Израел, евреите вече не са Божият избран народ и Бог няма специален план за народа и държавата на Израел.

Поддръжниците на това учение се позовават на библейски текстове, като например думите на Исус в Притчата за лозето и злите земеделци, в края на която Той казва:

43 Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му. (Матей 21:43)

Богословието на заместването е основата на християнския антисемитизъм, заради който евреите в Европа са били жестоко гонени през вековете, а и самият Хитлер оправдавал своята политика спрямо тях с лютеранската доктрина по този въпрос.

Богословието на заместването има пряка връзка и с есхатологията (учението за последното време). Тъй като според това учение църквата е новият Израел и всички пророчества, дадени за народа и държавата Израел, ще се изпълнят с църквата, а това означава, че църквата ще бъде на земята през последната 70-та Даниилова седмица и ще премине изцяло през периода на финалния Божий съд над греховното човечество, наречен „Скръбта“ или „Голямата скръб“. Поддръжниците на това учение не вярват в Грабването на църквата.

Съгласно богословието на заместването събитията с Израел от 1948 г. насам нямат пророческо значение и не са белег за скорошното идване на Исус Христос. Поддръжниците на това учение официално приемат формулировката на Никео-Цариградския символ на вярата относно бъдещото „възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“, но не вярват, че живеем в последно време и че Второто Христово пришествие е много скоро.

За съжаление както в световен мащаб, така и в България има не малък брой църкви и деноминации, изповядващи богословието на заместването.

РЕФОРМАТОРСКОТО БОГОСЛОВИЕ, наречено още: „Калвинизъм“

Калвинизмът – така, както разбираме днес това понятие, представлява система от богословски възгледи, които са част от Реформираното богословие.

Жан Калвин (1509-1564 г.) е виден богослов-реформатор, последовател на Улрих Цвингли. Той е бил силно повлиян от идеите на блажени Августин още от 4-5 в. А „Едно от най-важните учения на Августин е учението му за поквареността на човешката природа и необходимостта от Божията благодат и милост за спасението на човека.“ Августин развил своето учение в трактатите си срещу друго крайно учение – това на Пелагий , което било осъдено като ерес.

Жан Калвин приел крайните идеи на блажени Августин. Според него всеки човек е толкова покварен от греха, че никога не може да направи свободен избор за вяра и следване на Христос. Затова само, ако човек е избран от Бога и предопределен за спасение, може да бъде спасен благодарение на Божията неустоима благодат.

На тази крайност в учението на Жан Калвин, приета от Холандската реформирана църква, се противопоставил холандския богослов Яков Арминий (1559 – 1609). В своя труд „Заявени мнения“ Яков Арминий критикувал идеите на Калвин, като обявил, че „тази доктрина е враждебна на Божията природа и особено на … Неговата мъдрост, справедливост и доброта…“

През 1618-1619 г. (след смъртта на Яков Арминий) се е състоял Синодът в Дорт, който категорично отхвърлил критиката на Яков Арминий и потвърдил приетото вече богословие на Жан Калвин, формулирано в каноните от Дорт.

ПЕТТЕ ОСНОВНИ УЧЕНИЯ НА КАЛВИНИЗМА, потвърдени от Синода в Дорт в отговор на критиката на Яков Арминий

Основните учения на Калвинизма са добили популярност под името „TULIP доктрина“ (tulip – англ.: лале – акроним от първите букви на петте основни доктрини). Те са, както следва:

1. TOTAL DEPRAVITY – ВСЕОБЩА ПОКВАРЕНОСТ: Човекът до такава степен е покварен от греха, че не може да направи нищо за своето спасение – дори и не може самостоятелно да избере дали да приеме или да отхвърли Исус Христос.
Критиката на Яков Арминий: Всеки човек носи в себе си първородния грях и не може да направи нищо за своето спасение. Но колкото и да е покварена човешката природа, благодарение на Божията благодат, човек може да направи своя избор относно вярата си в Христос и да сътрудничи на Божията благодат в изработването на спасението.

2. UNCONDITIONAL ELECTION – БЕЗУСЛОВЕН ИЗБОР: Божието благоволение към човека е напълно незаслужено и е изцяло поради Неговия суверенен избор, който не зависи от нищо и от никого, т.е. грешният човек няма възможност и право на собствен избор по отношение на своето спасение.
Критиката на Яков Арминий: Съществува божествено предопределение, но то не е авторитарно и несправедливо, а е основано на божественото предузнание. Божието предузнание предшества Божието предопределение, т.е. Бог още преди създанието на света е предузнал кой как ще реагира на спасителното благовестие и въз основа на това е предупределил избраните за спасените.

3. LIMITED ATONMENT – ОГРАНИЧЕНО ИЗКУПЛЕНИЕ: Изкупителната жертва на Исус Христос не е предназначена за всички хора, а само за тези, които са били избрани и предопределени за спасение.
Критиката на Яков Арминий: Изкупителното дело на Исус Христос не е предназначено за определен избран кръг от хора, а е предназначено за цялото човечество. Но спасението става ефективно само, когато се приеме чрез вяра от човека-грешник.

4. IRRESISTIBLE GRACE – НЕУСТОИМА БЛАГОДАТ: Никой не може да се противопостави на Божията спасителна благодат. Човекът, който е избран от Бога за спасение, не може да не я приеме и не може съзнателно да съгрешава, тъй като Божията благодат няма да му позволи това.
Критиката на Яков Арминий: Божията благодат не е неустоима. С приемането на благодатта човек не се превръща в машина, движена от Бога, а в същество с възстановен Божий образ и подобие, което може да избира и което носи отговорност за своите избори. И след повярването си човекът изцяло зависи от благодатта, но и действието на благодатта зависи от неговото сътрудничество. Вследствие на заблуда, продължаващ грях и непокорство дадената благодат може да бъде изгубена.

5. PERSEVERANCE OF THE SAINTS – ОПАЗВАНЕТО НА СВЕТИИТЕ: Не е възможно спасението да бъде изгубено (Йоан 10:27-28). Сигурността на вярващите се състои във факта, че са избрани от вечността по силата на Божия безусловен избор и са дарени с благодат, която ще ги опази от отпадане. Тази доктрина е позната още под името: Once Saved, Always Saved – Веднъж спасен, завинаги спасен.
Критиката на Яков Арминий: В Свещеното Писание има много на брой текстове, които показват и предупреждават, че е напълно възможно вярващи, които са били спасени чрез Божията благодат, да се върнат назад и да отпаднат.
В своите корени петдесятното учение е арминианско – то е възникнало от Движението на светостта, състоящо се от последователите на Джон Уесли, който изповядвал и проповядвал арминианското богословие. Но не само поради историческите ни корени, но преди всичко поради библейските основания ние, петдесятните вярващи, не можем да приемем калвинистичното богословие. В България то се споделя предимно от част от баптистките и от конгрешанските пастори и църкви. Но в последните десетилетия влиянието на калвинизма се прокарва в някои петдесятно-харизматични църкви главно поради връзките със служители и църкви от чужбина.

Моето мнение е, че и тези богословски различия са причинени от нашето човешко старание да разберем и да опишем ума на Бога, тайните на Неговото предузнание, избор и предопределение, Неговата невероятна благодат и начините, по които Той работи.

Тези, които споделят калвинизма, прекалено много наблягат на Божия суверенен избор и предопределение, както и на Неговата благодат, която съгласно това учение е неустоима. Тези вярващи не приемат свободния избор на човека и отговорността на вярващия в неговото следване на Христос. Много вярващи, споделящи богословието на кавлинизма, са объркани относно увереността на спасението си и относно необходимостта от благовестието.

Проблемът пък при нас, които споделяме арминианството, е, че прекалено много наблягаме на човешката отговорност, решения и усилия. Поради тази причина има голяма опасност ние – петдесятните вярващи, да изпаднем в легализъм и, наблягайки на нашата отговорност и на нашите човешки усилия, да се окажем вързани в оковите на чувството за вина и недостатъчност, поради което също да изгубим увереността си в спасението.

И така, както крайният калвинизъм, така и крайното арминианство водят до несигурност в нашето спасение. Ние, които споделяме арменианския възглед за спасението, се нуждаем да подхранваме повече вярата си и повече да проповядваме за Божията благодат, като изграждаме в себе си и у вярващите една здравословна и библейски основана увереност в спасението.

УЧЕНИЕТО ЗА ХИПЕРБЛАГОДАТТА

Учението за хиперблагодатта (hypergrace) е изградено върху Реформаторското богословие (калвинизма), но е отишло до особено опасна крайност. То се появи в България (по моя информация) още през 90-те години на миналия век. По-късно в страната ни започнаха дейност мисионери от южнокорейската Мисия „Блага вест“ (Good News Mission), които (по моя информация) усилено се стремят да осъществяват контакти с църкви от нашето движение и да ги привлекат към тяхната мисионерска дейност.

В последно време в страната ни много се засили влиянието на пастор Джоусеф Принс (Сингапур), който има вече не малък брой последователи. Неговото учение представлява една смесица от учението на вярата и други идеи, типични за харизматичните движения, съчетано с крайния калвинизъм, прераснал в учението за хиперблагодатта.

Учението за хиперблагодатта се появява в отговор на друга опасна крайност в евангелското християнство – легализма, който извежда на преден план човешките усилия за спечелване на Божието благоволение чрез дела и за усъвършенстване на вярващите чрез спазване на правила и наредби, отнасящи се за личния им живот или за църквата. Но както едната крайност, така и другата са еднакво опасни и ни отклоняват от пълнотата в Христос.

Положителната страна в учението за хиперблагодатта се състои наблягането на действието на Божията благодат във всеки, който е спасен, и в особеното ударение, което се поставя, в нашата духовна позиция и идентичност в Исус Христос. Опасността обаче е, че истината за нашата идентичност в Исус Христос се издига до крайност, като я представя половинчато и едностранчиво, като се набляга на силата на изкупителното дело на Исус Христос, но се пренебрегва необходимостта от нашето съучастие с Божията благодат и нашата отговорност в процеса на освещението. И макар че официално не се толерира живота в грях, всъщност се отхвърлят основни библейски истини и практики, свързани със справянето с греха, като: изобличението на Святия Дух спрямо вярващия, който е съгрешил, покаянието, изповедта и съпротивата „до кръв в борбата … против греха“ (Евр. 12:4).

Най-важни опасности от учението за хиперблагодатта във варианта, проповядван от Джоусеф Принс:

1. Отхвърля се безусловния авторитет и целостта на Божието Слово. Според това учение всичко, което е записано в Свещеното Писание ПРЕДИ КРЪСТА НА ХРИСТОС, не се отнася за нас – то е било валидно под Стария Завет, а ние живеем вече под Нов Завет, сключен чрез проливането на Христовата кръв на кръста. Това включва например целия Стар Завет включително и Десетте заповеди, които могат само да ни вменяват съзнание за грях и да ни депресират. Също така Проповедта на планината и всички поучения на Исус Христос ПРЕДИ КРЪСТА не се отнасят за нас. Това се отнася и за Господната молитва, в която се казва: „и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници“ (Мат. 6:12).

2. В момента на нашето новорождение, Бог опрощава всички наши грехове – минали, настоящи и бъдещи. Ние имаме нова идентичност в Исус Христос, което означава, че ние вече сме праведни пред Бога и никакъв грях не може да ни изведе от това състояние, т.е. Бог повече не ни вменява никакъв грях. Ако съгрешим, нашият грях е простен в аванс. Затова след първоначалното си обръщение към Бога не е необходимо да изповядваме повече свои грехове и да се покайваме. Ако изповядваме греховете си, това е израз на неверие и неприемане на нашата праведност, която имаме в Исус Христос. Святият Дух никога НЕ изобличава повярвалия за извършени грехове – това върши обременената ни съвест. Святият Дух винаги свидетелства в нас, за да ни увери в нашата праведност в Исус Христос.
Според мене това е най-опасният елемент от учението за хиперблагодатта, което притъпява бдителността на вярващите срещу греха, изключвайки необходимостта от възстановяване на общението ни с Бога чрез покаянието.

3. Безусловна сигурност в нашето спасение – всеки, който е новороден, категорично ще наследи вечното спасение и няма опасност да го изгуби. Според последователите на учението за хиберблагодатта ние – служителите от традиционните църкви, плашим вярващите, когато проповядваме, че трябва да бъдем бдителни и готови във всеки момент – било да се срещнем с Христос при физическата смърт, било за Грабването на църквата. Според тях няма никаква опасност новородени вярващи да се окажат неготови в момента на смъртта или Грабването на църквата.

4. Няма такова нещо, като недостойно участие в Господната вечеря. „Недостойното участие“, за което пише ап. Павел, се отнася за невярващите, а не за спасените, защото всички спасени вече сме достойни. Също така Джоузеф Принс насърчава вярващите да си правят и да взимат Господна вечеря самостоятелно по домовете си.

УЧЕНИЕТО НА ВЯРАТА (Faith Teaching) и движението „СЛОВО НА ВЯРА“ (Word Of Faith Movement)

Учението на вярата възникнало през 60-те години на 20 в., като основен идеолог и учител е Кенет Хегин (1917-2003), който приел идеите на Е. У. Кениън (Essek William Kenyon – 1867–1948). Самият Кенет Хегин бил изцелен през 1934 г. от пълна парализа чрез личната си вяра съгласно Марк 11:23-24.

23 Истина ви казвам: Който каже на тази планина: Вдигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че онова, което казва, се сбъдва – ще му стане.
24 Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне. (Марк 11:23-24)

Първоначално той пастирувал малки баптистки църкви и църкви на Асамблеи на Бога. След това като евангелизатор се свързал със съживителното по онова време движение „Гласът на изцеление“ (Voice of Healing Revival), в което служел заедно със служители като А. Алън, Орал Робертс, Гордън Линдзи и Т.Л. Осборн.

Да си припомним, че още в самото си начало петдесятното движение стъпило върху четири основни доктрини:

Исус Христос – Спасител
Исус Христос – Изцелител
Исус Христос – Кръщаващ в Святия Дух
Исус Христос – идващ скоро Цар

Но в течение на десетилетията истината за божественото изцеление започнала да заглъхва. Съживителните евангелизационни и изцелителни събрания в големи шатри на служители от съживителното движение „Гласът на изцеление“ отново събудили вярващите за истината за божественото изцеление, но чрез специално призованите от Бога евангелизатори, практикуващи духовните дарби. Въпреки някои крайни твърдения учението на вярата в своя начален етап довело до възстановяването на истината, че божественото изцеление е достъпно за всеки повярвал чрез лична молитва и вяра.

С течение на годините учението на Кенет Хегин било прието от различни харизматични служители, които го разпространявали и доразвивали. Така възникнало движението, познато под името: „Слово на вяра“ (“Word of Faith).

По-нататък за съжаление движението „Слово на вяра“ развило и някои крайни идеи и доктрини, които излизат извън баланса на Божието Слово.

Относно божественото изцеление

В течение на времето учението на вярата достигнало до крайната идея, че божественото изцеление винаги ни принадлежи и е абсолютно гарантирано за всеки вярващ, а ние го усвояваме чрез правилна вяра, която се изявява чрез правилна изповед.

Ще поясня тази идея със следната илюстрация: Божественото изцеление, а също и останалите благословения са ни дадени вече от Бог и са винаги на наше разположение – като депозирана сума в нашата банкова сметка, като дебитната карта е в нашите ръце. От нас се очаква само да отидем и чрез правилната вяра и правилната изповед да си „изтеглим“, т.е. да усвоим това, което вече ни принадлежи и е депозирано в нашата сметка. Това означава, че божественото изцеление и другите благословения не зависят вече от Бога – защото Той вече ни ги е дал, а зависят изцяло и единствено от нас – от нашата правилна вяра и изповед.

Това води и до следното заключение: Тъй като божественото изцеление ни принадлежи, ако някой болен не бъде изцелен, това означава, че или няма вяра, или има някаква друга духовна пречка – например налице е грях в неговия живот.

Аз вярвам в божественото изцеление, вярвам, че в изкупителното Си дело Исус Христос е понесъл рани за нашето изцеление. Но също така вярвам и в Божията суверенна и върховна воля. Вярвам, че докато сме на тази земя, Бог изцелява, но изцелението не е задължително гарантирано и не зависи само и единствено от нас, а продължава да зависи от Бога. Разбира се, много често пречките за изцеление са в самите нас. Затова се нуждаем да изпитваме себе си, да постоянстваме в усърдна молитва и във вяра, като оставим резултата в Неговата ръка.

Учението: „Изповядвай и притежавай“ (Confess And Possess)

В учението „Изповядвай и притежавай“ се издига ролята на думите и изповедта на вярващите, като им се предава по-голяма стойност и дори творческа сила. Затова вярващите, приели това учение, когато се молят, вместо да изказват своите прошения към Бога, те изповядват, прокламират, извикват в съществуване това, което не съществува и т.н.

Аз също вярвам, че думите и изповедите, които изричаме, имат значение, но нашите думи нямат творческа сила, каквато имат думите, изречени от Бога – освен в специални случаи, когато действат духовните дарби. Нашите думи са израз на това, което е в сърцето ни – било вяра или неверие спрямо Бога, било милост и любов или непростителност, огорчение, осъждение и омраза спрямо хората. Когато се молим усърдно, когато сърцата ни са пълни с доверие в Бога и когато изразяваме това с нашата изповед, Бог работи, изцелява и благославя, зачитайки нашата молитва и нашата вяра.

Учението за властта на вярващите

Учението за властта на вярващите – това е библейска истина, която е основана на нашата идентичност в Исус Христос. Аз също вярвам, че ние, вярващите, след нашето спасение имаме нова духовна позиция и нова идентичност – ние сме в небесни места в Исус Христос. Така ние – вярващите и църквата, сме в по-висша духовна позиция от силите на тъмнината и имаме власт „над цялата сила на врага“ (Лука 10:19; Еф. 1:20-23).

Но също така вярвам, че ние можем да упражняваме властта си „над цялата сила на врага“ само според Божията воля, цел и намерение – според Божието водителство и упълномощаване, а не според нашите собствени желания и хрумвания. И най-вече ние можем да упражняваме нашата власт в Исус Христос, като използваме Божието всеоръжие по начина, указан от ап. Павел:

18 като се молите в Духа по всяко време с всякаква молитва и прошение, бодърствайте в това с неуморно постоянство и молба за всички светии… (Еф. 6:18)

В учението на вярата тази истина е изведена до крайност – че всеки вярващ перманентно притежава власт, която може да упражнява постоянно и по свое усмотрение. Така възникват практиките вярващите, които ни са добре познати – когато с лека ръка вярващите връзват дявола, гонят демони, събарят крепости, изповядват, заповядват; а преди няколко години връзваха духа на Ковид и т.н.

Учението за просперитета

Учението за просперитета е може би едно от най-крайните отклонение от библейския баланс и груба форма на его-християнството. Според учението за просперитета на кръста Исус Христос понесъл нашите грехове, нашите болести и нашето проклятие, което включва и проклятието на бедността. Затова Божията воля за нас, вярващите, е да бъдем здрави, проспериращи и богати.

Но тъй като от Божия страна всичко необходимо за нашето здраве и просперитет вече е направено, сега всичко зависи от нас – от нашата вяра, от нашата изповед и от финансовите „семена“, които трябва да „сеем“. Учението за просперитета под духовна форма подхранва сребролюбието, което в Божието Слово е заклеймено като идолопоклонство (Ефесяни 5:5), но също така създава условия за злоупотреба от страна на някои служители, които настояват вярващите да „сеят финансови семена“, за да „пожънат жътва“ от Божиите благословения.

Явно е, че и в ранната църква е имало проблеми с подобни идеи, защото Божието Слово ни съветва:

5 Не се увличайте в сребролюбие; задоволявайте се с това, което имате… (Евр. 13:5)

9 А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел. 10 Защото сребролюбието е корен на всякакви злини, към което като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата и пронизаха себе си с много скърби. 11 Но ти, Божий човече, бягай от тези неща… (І Тим. 6:9-11)

Учението за „малките богове“ (Little gods Doctrine)

Едно сериозно богословско отклонение в движението „Слово на вяра“ е учението за „малките богове“ (Little gods Doctrine). Според това учение ние, вярващите, сме „малки богове“ – богове с малко „б“. Основанието за това твърдение са думите в Псалом 82:6, които са цитирани от Исус Христос:

34 Исус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: „Аз казах, богове сте вие“? (Йоан 10:34)

Съгласно учението на „малките богове“ ние – вярващите, притежаваме власт и нашите думи имат творческа сила точно като Божиите думи. Затова ние, вярващите, можем да създаваме реалности с нашите думи, т.е. с нашите изповеди, с нашите заповеди, с нашето прокламиране, като изговаряме нещата, които не съществуват и ги извикваме в действително съществуване.

Но начинът, по който се разбират Исусовите думи от Йоан 10:34 от учителите на „Слово на вяра“, влиза в противоречие с думите на ап. Павел:

5 Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята (както има много богове и много господари), 6 то за нас има само един Бог – Отец, от Когото е всичко, и ние предназначени за Него, и един Господ – Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него. (1 Коринтяни 8:5-6)

Учението за духовната смърт на Исус Христос (Jesus Died Spiritually)

Друго сериозно богословско отклонение е учението за духовната смърт на Исус Христос (Jesus Died Spiritually – JDS). Кенет Хегин е заимствал това учение от Е. У. Кениън (E. W. Kenyon – 1867–1948).

Съгласно това учение по време на Неговите изкупителни страдания, след като Бог възложил на Исус Христос греховете на целия свят, Той бил отделен от Бога (спомнете си Неговия вик: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ – Матей 27:46), което означава, че Той изпаднал в състояние на „духовна смърт“. Затова след физическата Си смърт Той бил изпратен в ада и оставен под властта на Сатана. Но на третия ден Бог най-напред Го „новородил“ (Деяния 13:33), като възстановил общението Си с Него, и след това Го възкресил от мъртвите.

Основният фокус в учението на вярата и особено неговата най-крайна форма – учението за просперитета, е как ние да усвояваме това, което вече ни принадлежи в Исус Христос, а не как ние да се посвещаваме да служим на Бога, на неговите планове и цели. Затова сред последователите на учението на вярата не се говори или много рядко се споменава за страдания, за отричане от себе си, за кръста, който ние, вярващите, сме призовани да носим, за да следваме Христос. Аз окачествявам това като его-християнство.

Най-популярни представители на движението „Слово на вяра“ са: Кенет Хегин (водач, поставил началото на това движение); Кенет Копланд; Джеси Дуплантис; Крефло Долар, Пол и Жан Крауч – основателите и собственици на християнската телевизия TBN, Бени Хин (за когото се твърди, че се покаял и отказал от тези идеи) и други.

В края на своя живот Кенет Хегин е написал книгата: “The Midas Touch: A balanced approach to Biblical prosperity” („Докосването на Мидас: Балансиран поглед до библейския просперитет“), с която той изобличава своите последователи за опасните крайности в учението за просперитета, до които са достигнали, поради които са довели много хора до съблазън и похулване на Божието име.

БОГОСЛОВИЕТО НА ДОМИНИРАНЕТО (Dominion Theology) или учението „ЦАРСТВОТО СЕГА“ (Kingdom Now)

И в областта на есхатологията (учението за последното време) има различни доктрини и богословски течения, някои от които имат влияние и в България. В случая не става въпрос за различните вярвания относно Грабването на църквата или други второстепенни въпроси и богословски мнения.

Ние – петдесятните вярващи, вярваме във Второто пришествие на Исус Христос ПРЕДИ милениума (хилядагодишното царство). Ние вярваме, че Исус Христос ще дойде втори път на земята, ЗА ДА установи Своето царство на земята (Откровение 20:3-6). Това е т.нар. премилениален възглед (преди милениума).

Но има и други възгледи, популярни в християнския свят – например:

Амилениален възглед, според който няма да има в буквалния смисъл царуване на Исус Христос на земята – всички пророчества за Христовото царуване на земята са символични и днес Исус Христос вече царува на земята чрез църквата.

Постмилениален възглед, според който Второто пришествие на Исус Христос ще бъде СЛЕД като бъдат изпълнени пророчествата за Христовото царуване ЧРЕЗ църквата. Изразът „хиляда години“ (милениум – Откровение 20:3-6) не означават буквално 1000 години, а означават дълъг период от време. Привържениците на постмилениализма, вярват, че този свят ще става все по-добър и по-добър … като целият свят накрая ще бъде „християнизиран“, а Христос ще се върне втори път, след като се случи това. Това учение се нарича „оптимистична есхатология“.

Има две световни движения, стъпили върху основата на постмилениализма и оптимистичната есхатология, които имат влияние в нашата страна.

1. Движението на РЕКОНСТРУКЦИОНИЗМА

Движението на реконструкционизма е възприело:

Калвинистичната сотериология (калвинистичното учението за спасението съгласно Реформираното богословие);
Доктрината за теономията, съгласно която всички народи трябва да приемат Божиите закони, дадени на Израел, като свои национални граждански закони,
както и Доктрината за оптимистичната есхатология (постмилениализма), съгласно която чрез влиянието на вярващите в обществото светът ще се християнизира, ние, вярващите, ще придобием контрол над целия обществено-политически живот и чак тогава – когато установим напълно Христовото управление на земята, Исус Христос ще дойде втори път, за да седне на Своя престол и да царува.
В България Движението на реконструкционизма започна да се разпространява още през 90-те години на миналия век. Бяха издадени и разпространени доста книги от различни християнски издателства, пропагандиращи тези идеи.

2. НОВА АПОСТОЛСКА РЕФОРМАЦИЯ (НАР)
New Apostolic Reformation (NAR)

Новата апостолска реформация е популярно световно харизматично движение, което обединява предимно много ревностни вярващи и служители, копнеещи за повече от Бога и стремящи се към свръхестествените проявления на Святия Дух. Влиянието на идеите, проповядвано от идеолозите на НАР, нараства твърде бързо, тъй като те отговарят на духовната ревност на много вярващи и лесно се възприемат от различни харизматични и петдесятни служители и църкви, които дори официално не принадлежат към това движение. Затова идеи, проповядвани от НАР, може да се срещнат в различни църкви и движения включително и в нашето петдесятно движение. Ученията и идеите на НАР са причинили множество разделения сред вярващите по света. В своята духовна ревност, копнеж за съживление и стремеж към свръхестествените проявления на Святия Дух тези вярващи и служители поставят по-голямо ударение върху преживяванията и опитностите, върху чудесата и знаменията, отколкото върху Свещените Писания и библейското учение.

Основателят и основният идеолог на НАР е Питър Вагнер. Други известни служители, независимо дали се асоциират официално с НАР или само проповядват нейните идеи, които са популярни в България, са: Бил Джонсън (църква Bethel) и Рик Джойнър (Morning Star Ministries), Джон Арнот (бивш пастор на Toronto Airport Vineyard church – църквата, в която е вазникнало съживлението, наречено Toronto blessing – Благословението от Торонто) и много други.

НАР не е централизирано движение. То нараства основно чрез основаването на множество независими харизматични групи и църкви, като повечето от тях дори не се идентифицират официално с него, но са възприели напълно или частично техните идеи и доктрини. Аналогично е и в България.

Най-характерните идеи и учения на НАР:

1. За апостолите и пророците
През вековете църквата не е била правилно ръководена. Затова през последните десетилетия Бог възстановява правилното ѝ управление, като възстановява ролята на апостолите и пророците. АПОСТОЛИТЕ имат върховната власт за управление на църквата – власт и над пастирите, и другите служители. Бог ръководи църквата Си чрез АПОСТОЛИТЕ, а чрез ПРОРОЦИТЕ Бог дава „нови откровения“ и посока за църквата, т.е. Свещените Писания не са вече единственият и краен авторитет за нашата вяра. Това е една от причините, поради които в малка България да има относително голям брой ръкоположени апостоли…

2. Духовните дарби
Служителите ПРЕДАВАТ на вярващите духовни дарби, а вярващите се обучават как да ги АКТИВИРАТ за свръхестествени дела.

3. Идеите на постмилениализма и оптимистичната есхатология
Движението НАР е възприело т.нар. оптимистична есхатология, въз основа на която разпространява идеята за Мандата на седемте върха (Seven mountains Mandate – SMM или Seven Mountains Dominianism) , т.е. ние, вярващите, трябва да придобием контрол над следните 7 области на обществения живот: религията, семейството, образованието, правителствата, медиите, изкуствата и развлеченията, икономиката и бизнеса.
Според това учение човечеството след грехопадението е загубило своето доминиране над творението. Жертвата на Исус Христос е пренесена не само за нашето спасение от греховете ни, но и, за да си възвърнем доминирането над света.
След като вече църквата се ръководи правилно – чрез апостолите и пророците – тя може да изпълни и своята мисия и да възвърне доминирането си в света. Така Великото поръчение се предефинира като придобиване на социално, икономическо и политическо влияние и доминиране в света.

4. Духовно воюване
Важен момент за достигането на това доминиране според Мандата на седемте върха е духовното воюване на вярващите. Според учението на НАР всички обществени проблеми са причинени от съответни духовни началства и власти. За да може да бъдат разрешени тези проблеми и за да възстанови църквата доминантната си роля в определена географска област, трябва да бъдат обезсилени (вързани) съответните демонични сили. Затова се търси да се определи името на главния демон в тази географска област, който трябва да бъде вързан и обезсилен. За тази цел се изследват в историята типичните грехове, причиняващи проклятия и демонично доминиране на това място (т.нар. „картографиране“; англ.: mapping) или за целта се очаква откровение от Господа.

5. Очакване на глобално съживление
Движението НАР е приело богословието на доминирането (доктрината „Царството сега“; английски: “Kingdom Now”), но като харизматично движение вярва и очаква глобално съживление, за да може църквата да изпълни Мандата на седемте хълма. Поддръжниците на тези идеи нямат нашето разбиране за Второто пришествие. Дори понякога критикуват нас, традиционните петдесятни вярващи, че очакваме Грабването на църквата, защото искаме да избягаме от проблемите и неволите в този свят.
В последните десетилетия не само в средите на НАР, а във всички петдесятно-харизматични среди се разпространява вярването за мощно глобално духовно съживление. Положителното е, че тези вярвания предизвикват вярващи и църкви да се молят и да очакват действието на Святия Дух. И въпреки че (според мене) не всички имат еднакви виждания и очаквания за това, Бог по различен начин отговаря на ревността и молитвите на тези вярващи. В последно време на много места по света вярващите и църквите преживяват нова вълна на съживление и духовно обновление. Много вярващи свидетелстват как са били докоснати от действието на Святия Дух и как животът им и следването на Христос са били променени. От друга страна много невярващи се обръщат и започват да следват Исус Христос.
За съжаление в някои случаи наред с действието на Святия Дух са налице и много плътски изяви от страна на вярващите. Затова ние се нуждаем от балансирано отношение към това, което се случва на различни места – да не отхвърляме действието на Святия Дух, но да не приемаме евентуалните небиблейски плътски проявления; нуждаем се от повече ревност и молитва Бог да излива Духа Си и в страната ни, но в същото време – от здрава библейска основа, за да не допускаме небиблейски крайности, но да разпознаваме и да даваме простор за действието на Святия Дух. Самият аз също се моля и очаквам Господ да работи още по-силно в църквата, в която служа, и в цялата ни страна. Но в никакъв случай не мога да обещая, че ще има повсеместно глобално съживление, в следствие на което ще изпълним Мандата на седемте хълма.

Примери за странни духовни практики и „откровения“

Във виртуалното пространство са описани различни примери за небиблейски практики и странни „откровения“ от вярващи и служители, свързани с НАР. Една такава практика, типична за НАР, е преминаването през т.нар. „огнени тунели“ за повече духовен огън и помазание. Преди години се разпространи информация за вярващи от църква „Бетел“, които лежат върху гробовете на известни в миналото Божии служители, за да приемат тяхното „помазание“. В същата църква служител обявил своето откровение, че Святият Дух е син на цвят. На друг служител лично Исус Христос му се „извинил“, затова че някои вярващи са го наскърбили и онеправдали.

В България НАР има значително влияние още от 90-те години на миналия век, като отделни идеи и практики може да се наблюдават и в много църкви, дори и да не са официално асоциирани с това движение. От друга страна много служители и църкви, изповядващи идеите на НАР, приемат вярванията на учението на вярата и просперитета и обратното – служители и църкви от движението „Слово на вяра“ приемат някои от идеите на НАР.

Днес идеите на НАР се разпространяват в България както чрез служителите и църквите, които ги изповядват, така и чрез т.нар. „Международна академия по приложно християнство“, която провежда дистанционно обучение сред вярващи от всякакви деноминации, както и служението за вътрешно изцеление „Созо България“, което е към същата академия.

И накрая, едно доуточняване – движението „Нова апостолска реформация“ (НАР), което е обект на моя коментар, не е идентично с едно друго ново движение със сходно име, което също набира популярност – движението „Последната реформация“ (The Last Reformation) на Торбен Сондергард (Torben Søndergaard) от Дания.

СЛУЖЕНИЕТО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ (Deliverence ministry)

През последните години голяма популярност придобиха различни идеи, вярвания и практики, свързани с освобождение на вярващи от демонични сили, т.е. изгонване на демони от вярващи, разчупване на проклятия – лични, наследствени, семейни, родови и т.н., разкъсване на душевни връзки и т.н. Има вярващи и църкви, които предписват всяка слабост, всяка болест или всеки проблем, дори и всичките си неудачи на демонични сили или на проклятия.

Аз също вярвам в реалността на царството на тъмнината, вярвам в реалността на демоните. Но също така вярвам и в силата на Христовото изкупление и на нашето освобождение от царството на тъмнината и преселване в царството на Христос (Колосяни 1:13).

Аз вярвам, че вярващите, т.е. новородените и пребъдващи в Христос християни, НЕ МОЖЕ ДА БЪДАТ ИЗПЪЛНЕНИ или ОБЛАДАВАНИ от демони. Нито един демон не може да преодолее защитата от Христовата кръв и да навлезе в новороден човек, т.е. в територия, която принадлежи на Христос и е обитавана от Святия Дух. В Новия Завет има описан прецедент, когато повярвали са скъсвали връзките със своето идолопоклонническо и окултно минало, като са изповядвали делата си и са изгаряли книгите си (Деяния 19:18-19), но няма нито един случай, когато е бил изгонван демон от новороден последовател на Исус Христос.

В същото време Божието Слово ни предупреждава:

27 нито давайте място на дявола. (Ефесяни 4:27)

8 Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне. (І Петър 5:8)

12 Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните управители на тази тъмнота, срещу злите духове под небето. (Ефесяни 6:12)

Спрямо нас – новородените и пребъдващи в Исус Христос християни, нашият неприятел използва своето най-силно оръжие – лъжата. Неговата цел е да въведе повярвалите в заблуда, да изгради „крепост“ (съгл. ІІ Коринтяни 10:3-5) в умовете им, да установи своето влияние върху мислите, емоциите и поведението ни. Вярващите може да бъдат атакувани, мамени, може да попаднат под някаква форма на влияние от демони. Но Божието Слово ни посочва духовните оръжия, които Господ ни е дал: Божието Слово – истината, която ни прави свободни (Йоан 8:31-32), Божието всеоръжие (Ефесяни 6:13-18), което се прилага чрез молитвата в Духа, и не на последно място – покаянието, когато е необходимо.

Нашата духовна борба не е за подценяване. За нас, които сме новородени и пребъдваме в Исус Христос, тя се състои главно в две направления – ние лично да устояваме срещу „хитростите на дявола“ (Ефесяни 6:11) и да служим за духовното освобождение на хора, които са попаднали в демонични окови. А това в много случаи включва и изгонването на демони от неспасени хора, за което Господ Исус Христос ни е заръчал и упълномощил във Великото поръчение (Марк 16:15-18).

ОБОБЩЕНИЕ

И днес в много харизматични и някои петдесятни църкви в страната са възприели напълно или частично някои от идеите от учението на вярата, идеи и вярвания от учението на НАР, идеи, свързани със служението за освобождение, съчетано с наблягане и стремеж към свръхестествените проявления и преживявания, както и идеите за финалното глобално съживление, което очакваме да залее и България.

Тук аз виждам две противоположни опасности:

Първото ми опасение е, че в някои случаи ревността за Бога и стремежът към свръхестествените преживявания е изведен до крайност, като се допускат идеи, вярвания и практики, които не са в съответствие или са извън баланса на Божието Слово – имитация на духовните дарби и свръхестествени проявления (без реалното действие на Святия Дух); „духовни“ преживявания и свръхемоционално експресивно поведение; наблягането върху „прясното слово“ – на откровенията, пророчествата, виденията, и издигането им НАД Свещеното Писание; крайности в областта на духовното воюване и прилагане на служение на освобождение – на изгонването на демони и разчупване на проклятия от вярващи.

Второто ми опасение е, че ние – петдесятните вярващи, понякога сме готови да отхвърлим всичко, което не съответства на нашите разбирания, на вярата и практиките, които сме приели от миналите поколения, и, без да искаме, както се казва в една поговорка, „заедно с мръсната вода изхвърляме и бебето“.

Нека да си признаем, че в някои от харизматичните църкви в страната ни има много позитивни неща, от които би трябвало да се поучим – много повече ревност за Господа, много повече молитва и духовен живот. Ние – петдесятните вярващи и служители, се нуждаем да бъдем запалени от това, което е положително в тези църкви и движения – например да наблягаме повече на молитвата и да търсим реалността на Божието присъствие и действие в нашите събрания; да имаме по-голям копнеж и реално да даваме място на действието на Святия Дух и за проявленията на духовните дарби; да разпалваме във вярващите ревността и ентусиазма, да изграждаме в тях съзнание за мисия, да ги увличаме в служението в църквата и в обществото; да се молим усърдно за духовно съживление и да даваме повече място за действието на Святия Дух. Но всичко това би трябвало да стане без да допускаме крайни вярвания, практики и очаквания и без да изпуснем от своя взор основният ни фокус – да проповядваме разпънатия и възкръснал Христос.

Преди време ми беше зададен следният въпрос: А как да поддържаме единство с тези вярващи и църкви, които имат други вярвания и практики, които според нас са извън баланса на Божието Слово? – Аз вярвам в единството на вярващите и църквите. Но това единство съгласно Божието Слово е на няколко нива:

Първото ниво е единството в Духа. То се отнася за всички вярващи, които са новородени, независимо от тяхната църковна или деноминационна принадлежност, независимо от тяхното богословие или начин на служение. Въпреки различията помежду ни, всички ние, които сме спасени по благодат чрез вяра, сме едно в Исус Христос, т.е. Бог е осъществил между нас това, което ап. Павел нарича: „единството в Духа“. За това единство ап. Павел ни съветва: „и се стараете в свръзката на мира да опазите единството в Духа“ (Ефесяни 4:3).

Въз основа на единството в Духа Божието Слово ни насърчава да бъдем и единомислени (Римляни 12:16), т.е. да бъдем в съгласие по всички важни и основни въпроси, да бъдем единни в нашите общи цели и да работим заедно за Божието дело, като не допускаме различията по второстепенните въпроси да ни разделят.

Но най-високото ниво е „единство на вярата и на познаването на Божия Син“ (Ефесяни 4:13), което включва и единство в учението. До това ниво все още не сме достигнали – това е цел, към която би трябвало да се стремим.

С благодарност към Бога мога да отбележа, че освен единството в Духа, с което Бог ни е свързал, ние – евангелските вярващи, служители и църкви от различни деноминации, които изповядваме истината за спасение чрез вяра в Исус Христос, изграждаме нашето общение с взаимно уважение и зачитане, като се обединяваме в различни общи дейности – общи регионални или национални молитви, общи богослужения или други дейности и събития.

Пастор Иван Врачев

ЕПЦ „Света Троица“ Пловдив

Източник: Съюзът на евангелските петдесятни църкви в България (СЕПЦ)

Прочитът на гръцките думи порнея (πορνεία) и мойхея (μοιχεία) в Евангелието от Матей и позицията за перманентността на брака

Чарли Олбрайт

Като допълнителна информация за липсата на адекватна библейска обосновка на тезата, изложена в книгата „Освен поради блудство“, и като отговор на статията на Ивайло Тинчев в подкрепа на нейните твърдения, д-р Венцислав Стойков препоръча следната статия, която в дълбочина разглежда употребата на гръцките думи „порнея“ и „мойхея“ в светлината на позицията за перманентността на брака.

Абстракт: И така, ето го плода на моите усилия. През следващите няколко седмици ще публикувам моето проучване върху използваните от Матей думи порнея (сексуална безнравственост) и мойхея (прелюбодейство). Ще го разделя на части, така че човек да не трябва да чете в блога публикация от над 25 000 думи. Но ако искате да го прочетете наведнъж, можете да го направите от тук.

Защо полагам този труд (включително вероятните преработки на текста след взаимодействие с читателите)? Преди всичко защото това е важен въпрос за църковната общност. Много хора не само задават въпрос, но и живеят в ситуацията да искат да знаят какво се посочва в Библията за развода и брака. Затова реших, че си струва да се разгледа тази тема, особено и в светлината на растящата популярност на възгледа за перманентността на брака.

Позицията за перманентността всъщност се включи в дискусията чрез Джон Пайпър, въпреки че е поддържана и от други преди него. Тя гласи, че няма библейско изключение, в което да е разрешен разводът и повторният брак. След като човек встъпи в брак, това е за цял живот, независимо от всичко – буквално. Нищо освен смъртта не нарушава връзката. Ако другият човек не е мъртъв, не можете да се ожените повторно, независимо от всичко.

Единственият проблем с този възглед, макар той да изглежда много добър, са няколко библейски пасажа, които на пръв поглед сякаш не носят същата категоричност. 1 Коринтяни 7:15, Матей 5:32 и Матей 19:9 изглежда дават позволение за развод и повторен брак.

Поради това поддръжниците на тази позиция започнаха опити да покажат как горните стихове се вписват в техния прочит на библейския текст. По-специално, в отговор на публикацията, която написах, те представиха интерпретация на Матей 5:32 и 19:9, според която Исус не дава изключение от последствията от развода. Тук няма да навлизам в подробности, можете да прочетете статията на Пайпър за това. Но е достатъчно да се каже, че част от техните аргументи защо няма изключения в тези стихове, представляват лингвистичен аргумент, според който Матей пише по начин, който трябва да ни накара да не виждаме изключения в текста. Аргументът е употребата от Матей на порнея (обикновено превеждана като „сексуална безнравственост“; в българските преводи „блудство“ – б. пр.) и мойхея (обикновено превеждана като „прелюбодейство“). Подробностите са налични в моята публикация, но някои твърдят, че порнея и мойхея не се отнасят до един и същи грях – „прелюбодеяние“ – в тези пасажи. Вместо това те се отнасят до два отделни гряха, след което дават аргументи защо това е правилният прочит на тези две думи. Моята публикация разглежда тези аргументи и ги подлага на изпитание.

В светлината на новопредставените аргументи от тази позиция, считам, че е добре да се върнем назад и да изпитаме позициите, които някога сме поддържали, като и да видим отново какво казва Библията. Така че тази статия се опитва да изпълни това начинание. В самата публикация аз давам обяснение на тестовете, които прилагам. Това по никакъв начин не е изчерпателен отговор срещу позицията на перманентността, а е подробно разглеждане на важна част от аргумента. А именно, какъв е най-вероятният начин, по който Матей използва термините порнея (сексуална безнравственост) и мойхея (прелюбодеяние). Аргументите на позицията за перманентността се подлагат на изпитание, за да се види дали те са състоятелни. Дано това, което съм написал, допринесе за дискусията, докато се стремим към вярност към Библията.

Въведение

В тази статия искам да проуча твърденията на поддръжниците на позицията за перманентността на брака относно употребата на порнея и мойхея от Матей. Причината е, че това е много важна част от дискусията за развод и повторен брак. Дава ли Матей изключения, които позволяват развод и повторно сключване на брак, или не? Отговорът на този въпрос има сериозни последствия за това как християните мислят и поучават по този уместен въпрос, засягащ реални хора в нашите църкви.

Нека да дефинирам дискусията, която тече. Традиционното евангелистко разбиране относно развода и повторното сключване на брак е, че разводът и повторният брак нямат легитимно основание, освен при две условия. Номер едно, когато брачният партньор е изневерил; и номер две, ако човекът, който иска да прекрати брака, е невярващ. Извън тях няма библейски причини за развод. В дискусията се включва и един по-консервативен възглед. Той е наречен „възглед за перманентността“, поддържащ вярването, че не съществуват причини за развод и че човек не може да се жени повторно – без изключения.

Теза

Това няма да бъде пълномащабно обсъждане на двете гледни точки. Вместо това ще се фокусираме върху една конкретна част от дискусията. Ще се съсредоточим върху употребата на две гръцки думи от Матей: порнея (πορνεία) и мойхея (μοιχεία). Ще разгледаме конкретни твърдения за това как трябва да разбираме тези думи в Евангелието на Матей.

Пълните аргументи ще бъдат дадени по-долу, но засега е достатъчно да се каже, че възможните клаузи за изключения в Матей са важни стихове в дискусията. Матей 5:32 и 19:9 може да изглежда, че твърдят, че има изключения от осъждането на развода, които позволяват ситуационни разводи и повторни бракове. Превеждаме гръцката дума порнея като сексуална аморалност, а думата мойхея – като прелюбодейство. Така че в тези два стиха тълкуването на тези две думи е важно. Ако човек установи, че думите означават нещо различно, това би повлияло на начина, по който четем учението на Исус за развод и повторен брак. Така че се отваря голяма дискусия за тези два стиха.[1]

Гръцки език

Преди да се заемем с това, искам да кажа няколко думи за работата със старогръцки език за тези, които всъщност не знаят много за лингвистичните изследвания. Когато навлизаме в света на гръцкия, не бива да мислим, че навлизаме в мистериозен и омагьосан свят. Гръцкият език има последователни модели, точно както и английският. Просто ние не се замисляме как използваме езика през по-голямата част от времето. Правим това, което сме усвоили от употребата на езика около нас, без да мислим за него. Но когато влизаме в света на гръцкия език, трябва да мислим защо хората са направили дадено нещо в него. Това е разликата. Те са били последователни в използването на езика си по различен от нашия начин. Но принципът за необходимост от разбиране на последователността важи и в двата случая.

Това не е, както вече казах, някакво голямо приключение в мистичния свят на гръцкия език. То е вглеждане в езика, с цел откриване на консистентна употреба на думи и граматика, за да можем да получим най-вероятното значение от автора, когото изучаваме. Това е същото, както на английски, където може да се натъкнете на дума или фраза, които не разбирате. Ако нямате речник, който да ви я обясни, можете да прегледате творбата на автора и да видите как той я използва. След това можете да помислите как думата се използва в други книги, които сте чели. Ако думата се използва често в книги, написани приблизително по едно и също време, можете да се досетите как авторът вероятно я използва. Това правим с гръцкия език. Нямаме оригинален старогръцки тълковен речник, за да проверим как хората са използвали дадени думи. Трябва да изучаваме употребата им и да използваме тази информация, за да получим най-вероятното значение.[2]

Изложение

След всичко казано, нека навлезем в конкретната дискусия. Ще разгледаме как трябва да тълкуваме значенията на думите порнея (πορνεία) и мойхея (μοιχεία) в Евангелието от Матей. По-конкретно, ще разгледаме твърденията на поддръжниците на позицията за перманентността относно последователните езикови модели, които формират нашето разбиране за употребата на думите. И така, анализирайки старогръцкия език, можем да зададем въпроса: „Има ли езикови модели, показващи употребата на използваните думи, които да ни дадат яснота за това как ги е използвай Матей?“

Ето информацията, която имаме и как поддръжниците на позицията за перманентността я разбират. Имаме четири текста, в които Матей използва μοιχεύω (5:27, 28, 23; 19:18), два стиха, където използва μοιχάω (5:32; 19:9), и едно място, където използва μοιχεία (15:19). Освен това Матей три пъти използва πορνεία (5:32; 15:19; 19:9).

Твърдението на поддръжниците на позицията за перманентността

Когато хора, застъпващи тази позиция, разглеждат стиховете за развод и повторен брак в Матей (5:32 и 19:9), те се опитват да се измъкнат, твърдейки, че Матей използва мойхея само в смисъла на брачна изневяра, а порнея само в смисъл на сексуална аморалност на неженени хора. Тогава те предявяват претенция, че извънбрачната сексуална аморалност, за която говори думата в Матей 5:32 и 19:9, се отнася за годежния период според еврейските брачни обичаи.[3]

Как стигат до тук? Има два лингвистични аргумента. Първо, те наблюдават, че всеки път, когато Матей използва порнея, думата се намира в непосредствена близост до мойхея, „Забележете, че всеки път, когато Матей използва порнея (блудство), той също използва или мойхея (прелюбодеяние), или глаголната форма.“[4] (Никой от тях не споменава въпроса, че Матей използва две различни думи по отношение на прелюбодейството). Второ, подчертава се, че „в 15:19 той поставя думите, и двете съществителни, непосредствено една до друга.“[5]

Това, което правят, е да конструират координатна система как трябва да видим употребата на тези термини от Матей. За да се върнат към това, за което говорим, те твърдят, че виждаме модел на последователност, чрез който можем да интерпретираме думите. Те казват, че тъй като порнея се намира в непосредствена близост до думи, които означават изневяра (макар че признават само едната), всеки път, когато се използва, трябва да има отделно, неприпокриващо се с другите думи значение. Така тази координатна система създава онова, което бих определил като категория „отделни значения“ затова как Матей използва думите. Всяка дума има отделно значение, което не трябва да се смесва при никой случай на употреба. Пример за това биха били „маса“ и „стол“. Въпреки че те биха могли да се включат в категорията на мебелите, човек никога не би нарекъл масата стол. Те имат отделни значения.

И така, това са твърденията на поддръжниците на позицията за перманентността. Както например човек не би нарекъл една маса стол, така Матей не би нарекъл прелюбодейството порнея. Оттук те казват, че порнея в Матей 5:32 и 19:9 трябва да се разглежда като обозначаваща неморалност преди или в периода на годежа. Това е според тях изключението, което дава Матей в този контекст. Така че имаме твърдение как трябва да разбираме употребените от Матей думи порнея и мойхея. Въз основа на това как той използва термините на други места, можем да стигнем до извода, че той влага отделни значения за всяка от думите.

Всичко това е интересно и добро. Няма проблем с наблюдението на тенденциите и предлагането на различни теории как трябва да превеждаме нещата. Но това, че наблюдаваме някаква тенденция, не означава, че авторският замисъл е бил непременно такъв. Трябва да разгледаме доказателствата, за да видим дали това, което се твърди, е най-правдоподобно и дали отговаря на онова, което виждаме на други места. По-конкретно можем да разгледаме твърденията за начина на функциониране на езика:

– Първо, ако порнея и мойхея са използвани в непосредствена близост една до друга, това е доказателство, че думите имат отделни значения за автора.

– Второ, ако думите са използвани в изброяване заедно, това е категорично доказателство, че думите имат отделни значения на останалите места, където са употребени в творбата.

Така че ще подложим на тест координатната система, която изграждат. Съответстват ли тези две точки в списъка по-горе с това, което виждаме на други места в съответната литература? Това последователен модел, следван от Матей ли е?

Преглед на литературата

Това, което можем да направим, е да прегледаме съответната литература, за да тестваме тези твърдения. Първо ще разгледаме примери в старозаветния превод на Септуагинтата, Апокрифите и Апостолските отци, които противоречат на твърденията на поддръжниците на позицията за перманентността. Както вече казахме, ако съществуват примери, които противоречат на твърденията им, достоверността им отслабва или бива изцяло опровергана.

Трябва веднага да се отбележи, че поддръжниците на позицията за перманентността не представят доказателства за своя възглед. Освен твърденията им за Матей няма позоваване на нито едно произведение във или извън Библията, където автор третира порнея и мойхея по същия начин, по който твърдят, че Матей ги използва. Това означава, че те от самото начало нямат на какво да стъпят. Както беше посочено, старогръцкият не е мистериозен език, в който стават мистични неща. Както при всеки език, нещата се случват последователно и в съответствие с начина, по който хората го използват. Хората искат да общуват помежду си и затова е важна последователната и съгласувана употреба на езика. Ако не съществува пример, в който някой друг прави това, което се твърди, че прави Матей, то говори против достоверността на предявените претенции на позицията за перманентността. Това може много да улесни задачата по опровергаване на твърденията ѝ. А ако има примери за използването на езика по начин, противоречащ на твърденията, достоверността на претенциите става много слаба или напълно се опровергава.

Септуагинтата. Първият текст, на който можем да се спрем, е Старият завет. Бихме получили употребите от Септуагинтата (LXX), тъй като преводачите са решавали кои старогръцки думи да използват като съответствие на еврейските. Изборът на думи в Стария завет е изключително важен. LXX е Библията на читателите на посланията от Новия завет. Помислете само как можете лесно да свържете библейски думи и фрази, които хората могат да използват във всекидневния живот със значенията, които имат в Библията. Читатели в древността са имали същата способност. Също така самите новозаветни писатели цитират и се позовават широко на LXX. Те очакват техните читатели да са добре запознати със Стария завет. По този начин LXX трябва да е оказал силно влияние върху това как ранните християни биха разбрали значенията на думите и фразите.

За тази дискусия въпросът, който изследваме, е: „Преводачите на LXX използвали ли са порнея някога, когато са имали предвид прелюбодейство?“ Ако са, това би подчертало много силно факта, че порнея може да включва прелюбодейството в значението си в Новия завет. И в тези рамки търсим дали думите се използват в непосредствена близост една до друга и дали се употребяват при изброяване. Като цяло порнея се използва 45 пъти в старозаветния LXX и нейната глаголна форма се използва 18 пъти.

Всъщност има няколко места, където порнея се отнася за прелюбодейство и е използвана заедно с думите за прелюбодейство. Първият пример, който ще разгледаме, е Йеремия 3:6–9, където порнея (πορνεία) се използва за акт на прелюбодейство в съседство с мойхея (μοιχεία) и мойхеуо (μοιχεύω).

Йеремия 3:6–9:  „Пак в дните на цар Йосия Господ ми каза: Видя ли ти какво стори отстъпницата Израил? Тя отиде на всяка висока планина и под всяко зелено дърво и блудства (ლπόρνευσαν) там. Аз казах: Като направи всичко това[6], тя ще се върне при Мене; но тя не се върна. И сестра ѝ, невярната Юдея, видя това. И видях, когато отстъпницата Израил прелюбодейства (ἐμοιχᾶτο), и Аз по тази именно причина я напуснах и ѝ дадох разводно писмо, но сестра ѝ, невярната Юдея, пак не се уплаши, а отиде и тя да блудства (ἐπόρνευσεν). И с невъздържаното си блудство (πορνεία) тя оскверни земята и прелюбодейства (ἐμοίχευσεν) с камъните и дърветата.

В този пасаж Бог осъжда Израил и Юда за тяхната невярност. Неверността на тези народи се характеризира като изневяра. За нашите цели е уместно да видим, че порнея (πορνεία и нейната глаголна форма πορνεύω) и съответно мойхея (μοιχεία и μοιχεύω) в различни форми се използват в непосредствена близост една до друга (дори в един и същи стих в Йеремия 3:9), но се отнасят до прелюбодейство. В края на стих 7 за обозначаване на неверността на Израил се използва порнея, докато същата неверност е наречена мойхея в началото на стих 8. Порнея ясно се отнася до изневярата, а след това втория път двете думи се използват в непосредствена близост една до друга. Толкова близо, че и двете думи се използват в стих 9. Аргументът на поддръжниците на позицията за перманентността е, че тъй като в Матей порнея и мойхея се използват в непосредствена близост една до друга, те трябва да имат отделни значения. Обаче същото правило не би могло да се приложи към Йеремия 3:6–9. Думите ясно говорят за един и същи грешен акт на изневяра.[7]

Това, което се казва в пасажа от Йеремия, е основна тема в книгите на старозаветните пророци, където те говорят за неверността на Израил към брачния завет с Бога, като порнея заедно с мойхея и глаголната форма мойхеуо се използват в непосредствена близост, отнасяйки се до едни и същи действия.

В книгата на Йезекиил, 16-та глава, Израил е представен като млада жена, която Бог призовава от самото ѝ раждане, отглежда я и след това влиза в брачен завет с нея (16:6–14). В следващия стих (15) обаче Израил започва да блудства (πορνείαν). „Но поради известността си ти си уповавала на хубостта си и си блудствала, и към всеки, който минаваше, си изливала блудството си (πορνείαν); и то е станало негово.“ В следващите 6 стиха (22, 25, 33, 34, 36 и 41) Бог чрез пророк Йезекиил нарича прелюбодейните дела на Израил порнея (преведено като „блудство“). След това в стих 32 Бог нарича Израил „жена прелюбодейка“ (ἡ γυνὴ ἡ μοιχωμένη), след като изобличава неговото блудство.

След това в глава 23 подобно изобличение идва върху Самария и Йерусалим. Тяхната невярност към брачния завет, който са имали с Бога, се назовава с термина порнея. В стих 7 Бог заявява чрез Йезекиил: „И тя извърши блудствата си (πορνείαν) с тях – с всички най-отбрани между асирийците; и за които и да залудяваше, с всички техни идоли тя се оскверни.“ В още 9 други стиха по-долу прелюбодейните действия на Самария и Йерусалим са етикетирани като порнея. Тогава в стих 37 тези действия на порнея се наричат прелюбодейство: „че прелюбодействаха  (ἐμοιχῶντο), че има кръв в ръцете им, да! Че прелюбодействаха (ἐμοιχῶντο) с идолите си и че за да бъдат изядени от тях, превеждаха през огън децата, които Ми родиха“.

Следващият голям пасаж, в който виждаме същото, е в Осия. Пророк Осия е призван да се ожени за блудница, която да представлява блудството на Израил срещу Бога: „Когато Господ започна да говори чрез Осия, Той му каза: Иди, вземи си блудна жена (πορνείας) и добий деца от блудство (πορνείας), защото земята с многото си блудстване се отклони от Господа“ (1:2). Неверността на Израил към брака им с Господа е основна тема на Осия. В цялата книга тяхната неверност е обозначена с порнея (2:4–6, 4:11–12, 5:4 и 6:10). Важна употреба за целите на тази дискусия откриваме в 2:2: „Съдете се с майка си, съдете се; защото тя не Ми е жена и Аз не съм ѝ мъж. Нека премахне блудствата си (πορνείαν) от лицето си и прелюбодействата си (μοιχείαν) – от гърдите си“. Ето още един пример, където порнея и мойхея се използват, за да представят едно и също деяние в един и същи стих.

Има и други места, където пророците използват порнея, за да покажат съпружеската неверност на Израил към Бога. В глава 43 на Йезекиил има две употреби на думата в стихове 7 и 9.  По същия начин се използва и в Йеремия 2:20, 3:2 и 13:27. А Йеремия 13:27 е още един пример, където не само че порнея и мойхея са в един и същи стих, но и в изброяване, което се отнася до същия акт: „Видях твоите мерзости по хълмовете и полетата, прелюбодействата ти (μοιχεία) и цвиленето ти, безсрамното ти блудство (πορνείας). Горко ти, Йерусалиме! Докога още няма да се очистиш?“

Трябва да отбележим, че глаголната форма на порнея следва модела на съществителното. Може да се намерят в същите основни пасажи, които дискутирахме: в Йезекиил 16 и 23, Йеремия 3:6–9 и Осия.

Други места в Стария завет, които следват тази линия, се намират в Числа 14:33 и 4 Царе 9:22. Всъщност 31 от 45-те употреби на съществителни и 13 от 18-те глаголни употреби на порнея в LXX следват този модел.

Какво ни показва това? LXX говори за делата на Израил на невярност към брачния завет, като казва, че са извършили порнея срещу Бога. Така виждаме ситуация, в която контекстът е бракът и актът на невярност в брака е наречен порнея. Какво доказва това? Няма преки доказателства, че Исус се е опирал на същото като контекст за Своите изявления. Така че тези стихове не говорят дефинитивно за казаното от Исус. Но те ни дават да разгледаме използването на порнея и мойхея в ситуации, свързани с тази, за която говори Исус (брачна) и която е важна тема в Стария завет. По този начин, гледайки Стария завет, особено пророците, интерпретацията на двете думи като отделни значения изглежда е в пълно противоречие с това, което намираме. Порнея може да се използва за акт на изневяра и се използва заедно с мойхея и мойхеуо, за да предаде значението си. А такава основна тема в Стария завет като неверността на Израил не би била чужда за читателите на Матей.

Апокрифи и псевдоепиграфи. След това се обръщаме към употребите на думите в еврейски произведения, предшестващи Новия завет. Това са съчинения, които датират от периода между Стария и Новия завет. Те са важни, защото ни дават картина как евреите са използвали думите преди и веднага след като стигнем до новозаветните времена. За нашите цели вярвам, че Фридрих Хаук и Сейфрид Шулц в Богословския речник на Новия завет вършат добра работа в обобщаването на това, което изследваме.

По-късно юдаизмът ни показва как използването на πορνεία и нейните производни постепенно се разширява в сравнение с първоначалната употреба. На първо място πορνεία е най-вече „блудство“, „извънбрачно сношение“, Пирке Авот 2, 8, често „прелюбодейство“, Гръцко-славянският апокалипсис на Барух 4:17; 8:5; 13:4; Възнесение на Исая 2:5; Пещера на съкровищата, 12.[8] По същество обаче често означава „прелюбодейство”.[9]

Като примери за последното твърдение могат да се разгледат два текста.

Първият и най-важен е Сирах 23:23, който гласи: „Първо, защото не се е подчинила на закона на Всевишния, второ, съгрешила е против своя мъж, и трето, блудствала е (πορνείᾳ) в прелюбодеяние (ἐμοιχεύθη) и е придобила деца от друг мъж.“ Ето двете думи, които се срещат отново в един и същи стих, ясно отнесени към едно и също действие. Освен това в стих 17 от същата глава порнея се използва, за да опише прелюбодеец: „Целият хляб се услажда на блудния човек (ἄνθρωπος πόρνος) – няма да се насити, докато не умре“.

Следващият пример е от Заветът на Йосиф, намиращ се в Заветите на дванадесетте патриарси от II век пр. Хр.[10] Контекстът на стиха е Йосиф, разказващ как съпругата на Потифар се опитва да прелюбодейства с него: „И за известно време тя ме прегръщаше като син, но след това разбрах, че тя се опитва да ме примами в сексуална връзка (πορνείαν)“ (Заветът на Йосиф 3:8–9). И тук авторът използва порнея, за да се позове на акта на прелюбодейство, който съпругата на Потифар се опитва да принуди Йосиф да извърши.

Постновозаветна литература. Последната категория писания, която ще разгледаме, са раннохристиянските. Това са произведения, писани в новозаветни времена. Стихът, който е важен за нашия въпрос, е в „Пастирът“ от св. Ерм, написан или в края на I век, или в началото на II век.[11] В „Пастирът“ отново откриваме, че порнея се отнася до прелюбодейно деяние, a мойхея се употребява в непосредствена близост. „Казвам му: „Господине, позволи ми да ти задам няколко въпроса“. „Питай“ – отговори той. „Господине, ако някой мъж има жена, вярваща в Господа, и я изобличи в някакво прелюбодеяние (μοιχείᾳ), съгрешава ли мъжът, ако продължи да съжителства с нея?“ „Докато не е знаел, не съгрешава – каза той. – Ако обаче мъжът научи за нейния грях и жената не се покае, но продължава да постоянства в нейната неморалност (πορνείᾳ), а той продължава да съжителства с нея, той става отговорен за греха ѝ и съучастник на нейното прелюбодеяние.“[12] Дори след завършването на Новия завет, писателят може да използва порнея и мойхея близо една до друга, като визира едно и също действие.

Отделни употреби. И така, има ли употреби във всички категории, които разгледахме, където порнея се различава от мойхея? Да, има. Вземете за пример този стих от „Пастирът“: „Сър – отговорих, какви са видовете зло, над които е необходимо да упражняваме самоконтрол?“ „Слушай – каза той, прелюбодейство (μοιχείας) и блудство (πορνείας), беззаконно пиянство, нечестив лукс, много видове храна и екстравагантно богатство…“[13]. Въпреки това, вместо да подкрепят аргументите на поддръжниците на позицията за перманентността, тези примери говорят директно срещу тях. Защото забележете, че последните два цитата са от едно и също произведение – „Пастирът“. Авторът с лекота използва порнея за нещо различно от прелюбодейство в един стих и същевременно я отнася към на акт на изневяра по-рано в творбата. Друг важен пример е от Осия 4:14, където Господ казва: „Няма особено да накажа дъщерите ви, когато блудстват (πορνεύωσιν), или снахите ви, когато прелюбодействат (μοιχεύωσιν)“. Вече видяхме в Осия, че порнея и мойхея могат да се отнасят към едно и също действие, докато са в непосредствена близост една до друга. А тук Осия може да използва думите с отделно значение за всяка. Порнея се отнася до сексуалния грях, когато жената е неомъжена, а мойхея говори за сексуалния грях на омъжената жена. В рамките на същата книга авторът може да превключи употребите от отличително използване на думите към синонимно.

Обобщение на релевантната литература. И така, какво можем да заключим от всичко това? Както бе посочено по-горе, поддръжниците на позицията за перманентността на брака твърдят, че тъй като порнея и мойхея се използват в непосредствена близост една до друга в Евангелието от Матей, тогава трябва да се използват отделни значения при превода им, така че порнея не може да се отнася за същото, което означава мойхея. Ние обаче видяхме, като разгледахме Стария завет и литературата, близка до Новия завет, че твърдението не е съобразено с особеностите на езика. Порнея и мойхея могат често да се използват в един и същи стих, отнасяйки се до едно и също прелюбодейно действие. Освен това има доказателства, че авторът може да превключи начина на употреба на думите в една и съща книга. Като добавим това, че поддръжниците на позицията за перманентност не представят никакви доказателства, които да подкрепят твърденията им, те изгубват всякаква достоверност. Да се твърди, че тъй като Матей използва думите в непосредствена близост и при изброяване, то те непременно имат отделни значения, е напълно против представените тук доказателства. Последователната и съгласувана употреба на езика не изисква порнея в Матей да се отнася за сексуален акт, различен от прелюбодейство. Различната и синонимната употреба на порнея, мойхея и мойхеуо може да работи отлично в Евангелието на Матей. Той може да използва порнея, имайки предвид прелюбодейство в 5:32 и 19:9, или други сексуално неморални действия в 15:19, като при това последователно следва гръцкия език.

Знам, че това е технически поглед върху малка част от този дебат. Има още много аргументи, които трябва да се кажат от двете страни относно други текстове, които имат значение. Но крайният аргумент е толкова силен, колкото са неговите части. Ако стълбовете са слаби, тогава и постройката е слаба. Разгледахме един от онези стълбове, който е важен за този дебат. Този стълб е твърдението на позицията за перманентността, че Матей употребява по специфичен начин думите порнея и мойхея, което според тази позиция означава, че Матей не дава основания за развод по изключение. Поддръжниците на тази позиция твърдят, че има индикации, които подсказват, че Матей използва именно това специфично значение на думите. Но ние поставяме тези твърдения на изпитание, като проверяваме дали подобни индикации съответстват на това, което виждаме в друга релевантна литература.

Новозаветни употреби. Сега се обръщаме към Новия завет. Какво да кажем за другите автори? Начинът, по който използват думите, говори ли ни нещо?

Когато разглеждаме езиковите правила, които поддръжниците на позицията за перманентността привеждат като аргумент, виждаме, че няма нищо, което да отговаря точно на тях. Няма примери за думите, които да се намират в непосредствена близост една до друга извън обсъжданите пасажи в Матей 5:32 и 19:9. Има само едно място, където мойхея се изброява заедно с порнея: Марк 7:22, което е паралелен пасаж с Матей 15:19.

Твърдението обаче е, че новозаветните писатели следват модела на отделните значения при използването на порнея и мойхея, както е в Матей. „Дори извън Евангелията порнос (блудник; този, който се занимава с порнея) ясно се отличава от мойхос (прелюбодеец; този, който се занимава с мойхея) като две различни категории грешници (напр. 1 Кор. 6:9; Евр. 13:4)“.[14] Сега можем да поставим това твърдение на изпитание.

Порнея се използва 25 пъти в Новия завет. Но въпросът, който изследваме, е дали думата включва в значението си и прелюбодейство в някой от случаите, където е употребена? Или има отделно значение при всяка употреба?

За да има смисъл разбирането на отделните значения, трябва да видим двете думи, използвани във всеки или повечето случаи в Новия завет по този начин, за да се установи основателността на такова разбиране. Това е така, защото езикът е последователен в употребата. Ако един автор иска да сподели идеите си (Матей в нашия случай), той ще използва езика така, както всички го употребяват. И така, когато стигаме до Новия завет, има ли случаи на употреба на порнея, които последователно сочат към разбирането за отделните значения, а именно, че тя никога не означава прелюбодейство?

И тъй като това е твърдение за абсолютно използване на думата (Матей задължително трябва да я използва по този начин), единственото нещо, което е необходимо, за да се усъмним в твърдението, е да се намерят някои примери, при които заявеният модел не работи.

Ето няколко употреби на порнея, при които разбирането за отделните значения изглежда не работи:

„Понеже това е Божията воля – вашето освещение: да се въздържате от блудство“ (1 Сол. 4:3).

„А делата на плътта са явни; те са: блудство (πορνεία), нечистота, сладострастие“ (Гал. 5:19).

„Затова умъртвете природните си части, които действат за земята: блудство (πορνείαν), нечистота, страст, пагубни похоти и сребролюбие, което е идолопоклонство“ (Кол. 3:5).

„А блудство (πορνεία) и всякаква нечистота или сребролюбие даже да не се споменават между вас, както прилича на светии; нито срамни или празни приказки, нито подигравки, които са неприлични неща, но по-добре благодарение. Защото добре знаете това, че нито един блудник (πόρνος) или нечист, или сребролюбец (който е идолопоклонник) няма наследство в царството на Христос и на Бога“ (Еф. 5:3–5).

Според разбирането за отделните значения Павел не включва прелюбодейството в нито една от тези заповеди или изброявания. Това твърдение е много трудно за разбиране. Да третираш порнея като включваща прелюбодейството е много по-смислено при четенето на изброените забрани.

Много интересен аргумент може да се вземе от пасажа в Ефесяни 5. Има паралелна фраза от 1 Коринтяни, където Павел казва почти същото: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте. Нито блудниците (πόρνοι), нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците (μοιχοὶ), нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство“.

Павел дава списък с неща, които характеризират онези, които няма да наследят Божието царство. Ако има отделно значение на думите за блудството и прелюбодейството, защо в аналогичния пасаж в Ефесяни не се споменава прелюбодейството? Говори ли Павел само на онези, които не са в състояние да бъдат изкушени от прелюбодейство или да видят какво е прелюбодейството? Това изглежда безсмислено. Ако обаче порнея и различните ѝ форми и отношения може да включват прелюбодейството, тогава няма проблем.

И така, какъв извод може да се направи от всичко това? Разбирането за отделни значения на порнея и мойхея е много трудно да се изведе от някои употреби на двете думи от Павел и няма доказателства, които да подкрепят двата езикови модела, на които настояват поддръжниците на позицията за перманентността. С оглед на доказателствата, изглежда много по-добре да се разбира употребата на думите така, както се появяват в Стария завет, апокрифите и апостолските писания.

Заключение

Това не е проучване на абсолютно всеки случай на употреба на порнея и мойхея в релевантната литература. Вместо това изучаваме твърденията относно употребите на порнея и мойхея в Евангелието от Матей. Твърденията са, че (1) тъй като Матей използва термините в непосредствена близост, когато употребява порнея, и (2) тези думи се появяват в един и същ списък с пороци в 15:19, следва, че двете думи трябва да приемат „отделни значения“. Ние сме отнесли тези твърдения към съответната литература, за да ги тестваме. Означава ли употребата на двете в непосредствена близост, че порнея не може да се използва за обозначаване на акт на прелюбодейство? Дали присъствието на двете думи при изброяване означава, че те трябва да имат отделни значения и при всяка друга употреба? Отделните значения съгласувани ли са с другите употреби в Новия завет?

Видяхме много ясни употреби на порнея в LXX, апокрифите и писанията на апостолските отци, където първото твърдение явно се оказва невярно. Порнея може да се използва в същия стих с мойхея и да се отнася до акт на прелюбодейство. По второто твърдение видяхме няколко примера, които го поставят под съмнение по два начина: първо, понеже авторите могат да използват термините както отделно, така и синонимно в рамките на една и съща творба, и второ, автори използват термините с отделно значение при изброяване, но и синонимно по-рано в творбата си. По този начин твърдението, че Матей „трябва“ да следва принципа за отделните значения, е опровергано. Има примери, които доказват, че Матей не е длъжен да го прави.

Какво означава това за дискусията?

Трябва да кажем, че това не потвърждава по безспорен начин традиционната евангелистка интерпретация на Матей 5:32 и 19:9 като изключения. То подкрепя идеята, че употребите на порнея и мойхея в традиционната евангелистка интерпретация са в съответствие с това, което намираме другаде. Но не дава окончателното решение. Възможно е при Матей да има специална употреба на думите, която да не съответства на това, което намираме другаде. За да се докаже тази хипотеза обаче ще са нужни съществени доказателства от самия текст.

Така обаче се оборва единственият лингвистичен аргумент на поддръжниците на позицията за перманентността за тяхната интерпретация на Матей. Двата модела, представени като доказателство за специалния прочит, не издържат при критически анализ. С представените тук доказателства няма лингвистична причина да припишем на Матей позицията за перманентността. Нищо в употребата от Матей на порнея, мойхея и мойхеуо не подсказва, че той използва отделни, различни значения. Това означава, че аргументът, че Исус в Матей 5:32 и 19:9 визира периода на годежа като единствено изключение за основание за развод, не се подкрепя от употребата на порнея и мойхея.

Бележки:

[1] Трябва да се отбележи, че това не са „неясни стихове“. Само защото хората са писали много за тях, не означава, че стиховете са объркващи, като например споменаването от Павел на коринтяните, кръщаващи се заради мъртвите (1 Коринтяни 15:29). Павел тук споменава нещо мимоходом, като няма начин да се установи със сигурност какво точно е имал предвид. За разлика от това, стиховете в Матей са ясни в онова, което съобщават. Проблемът идва от трудното им вписване в нечии възгледи. Така проблемът е в тълкувателите, а не в стиха.

[2] Това не означава, че авторът не може да има специална употреба, която противоречи на последователния модел на онова, което бихме намерили другаде. Но в повечето случаи хората са последователни в употребата на езика.

[3] Пълно изложение на прочита на тези стихове според позицията за перманентността може да бъде намерено в: Daryl Wingerd, Jim Elliff, Jim Chrisman, and Steve Burchett, Divorce & Remarriage: a Permanence View (Kansas City, MO: Christian Communicators Worldwide, 2009), 38–39.

[4] Wingerd, Divorce & Remarriage, 39. Срвн. също Джон Пайпър: „Единственото друго място освен в Матей 5:32 и 19:9, където Матей използва думата порнея, е в 15:19, използвана заедно с мойхея. Следователно основното контекстуално доказателство за употребата им от Матей е, че той възприема порнея като нещо различно от прелюбодейството.“ John Piper, Divorce & Remarriage: A Position Paper,  http://www.desiringgod.org/resource-library/articles/divorce-remarriage-a-position-paper.

[5] Wingerd, Divorce & Remarriage, 39.

[6] В LXX тук се използва πορνεῦσαι, което преводачите превеждат като „това“, за да изгладят превода.

[7] За да обори това, Ивайло Тинчев развива тезата, че тук Бог гледа на Израил като на годеница, а не на съпруга, след като надълго е обяснил как годеж се сключва с брачен договор и се разтрогва с разводно писмо. (Бележка на д-р В. Стойков)

[8] Riessler, 956.

[9] Theological dictionary of the New Testament. 1964–1976. Vols. 5–9 edited by Gerhard Friedrich. Vol. 10 compiled by Ronald Pitkin. (G. Kittel, G. W. Bromiley & G. Friedrich, Ed.) (electronic ed.) (6:587). Grand Rapids, MI: Eerdmans.

[10] Информация и превод от: H. C. Kee, „Testaments of the Twelve Patriarchs: A New Translation and Introduction”. – In: The Old Testament Pseudepigrapha: Apocalyptic Literature and Testaments, vol. 1, ed. James H. Charlesworth (Doubleday: New York, NY, 1983), 820.

[11] И датата, и преводът са взети от: Michael W. Holmes, The Apostolic Fathers: Greek Texts and English Translations, 3rd ed. (Grand Rapids,MI: Baker Academic, 2007), 442–685.

[12] „Пастирът“ от св. Ерм, Заповед IV, I, 5.

[13] „Пастирът“ от св. Ерм, Заповед VIII, I, 3.

[14] Wingerd, Divorce & Remarriage, 43.

Превод: Георги Титков

Източник: Permanence’s reading of Porneia and Moicheia in Matthew

Свидетелството на самата книга, гласът на една твърде ориентирана към човека теология.

„Господ казва, че Той заличава нашите престъпления заради Себе Си. Това означава, че Бог се нуждае от нас…”

Нашите думи предоставят на Господа законното право да изпълни страстното Си желание към нас, което винаги е милост и доброта…

Искам да направя заявление тук, което е в сърцевината на тази книга. Наша работа като индивиди и еклесия е да дадем на Бога като Съдия на всички законното право да изпълни бащинската Си страст. Трябва да помним, че Бог е Баща. В сърцето Си той носи мечти, желания и копнежи за семейството Си, точно както земните бащи. Той копнее да види да се осъществят тези желания на сърцето Му към Неговото семейство. Бог е и Съдията на всички, Който трябва да постановява съдебни решения в правда и святост. Както открихме, може да има правни проблеми, които пречат на изпълнението на бащинските Му желания. Бог никога няма да направи компромис със Себе Си като Съдия, за да изпълни бащинските Си желания. Това би го превърнало в нещо по-малко от Бог. Следователно наша работа е като Негов народ, Негова еклесия, да поставим законовите прецеденти, необходими на Бог да изпълни законно Своите желания като Баща.

Съдията на всички също така се нуждае от представени доказателства, които гарантират присъдите, които Той желае. Ето защо казвам, че наша работа е да се съгласим с гласовете на небето и да представим нашите доказателства, докато не предоставим на Бог, като Съдия, законното право да изпълни страстното Си бащинско желание.

Нямам повече коментари.

← Опита, съвестта и здравия разум

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

Гласът на разума

Самата концепция за Небесен съд, който се занимава с Божията постановена воля без божествения суверенитет, поставя Божията власт и справедливост пред следните дилеми:

Дилема едно:

Въведение: Както концепцията за небесните съдилища, така и нейната структура на властта са самоопровергаващи се концепции.

Аргумент: Небесните съдилища имат власт, защото Бог го е заповядал или Бог има власт само доколкото съдът го позволява?

Ако съдилищата имат власт, защото Бог го е заповядал, тогава казвате, че Бог е по-могъщ от съдилищата. Ако Бог е по-могъщ от съдилищата, следва, че небесните съдилища са ненужни. Божията централизирана власт обезсилва и прави идолопоклоннически практиките и процедурите, свързани с налагането на правна власт чрез властта на съдилищата. Не бихме се молили на ангел, защото ангелът няма последната дума по даден въпрос, а освен това би било идолопоклонство да го направим. Същото се отнася за съдилищата, aко те нямат последната „авторитетна“ дума по даден въпрос.

Ако кажете, че съдилищата са по-могъщи от Бога, тогава правите Бог онтологично подчинен на нещо, тъй като властта е въпрос на онтология, когато човек обсъжда божествеността. Бог, за да бъде Бог, трябва да бъде възможно най-великото същество. От това следва непременно, че ако Бог е възможно най-великото същество, такъв Бог трябва да притежава най-висшата власт над цялата реалност – небесна или друга. Така че, за да бъде Бог, Той трябва да бъде последната инстанция.

Контрааргумент: Бог е окончателният авторитет като съдия над небесните съдилища. Такъв аргумент е нелогичен. Погрешно е да се твърди, че Бог е окончателният авторитет като съдия, защото съдиите са служители на съда и са подчинени на стандартите на съда. Така Бог като съдия непременно трябва да се подчинява на стандартите на съдилищата и не може да бъде окончателен авторитет. Концепцията за небесния съд представлява властова структура, над която трябва да бъде Бог, за да бъде той Бог, но същевременно подчинен на нея, за да може да бъде съдия. Това е нелогично.

Като се имат предвид тези факти и горните разсъждения, могат да се направят два ясни извода.

1) Концепцията за небесните съдилища е безсмислена в светлината на Божията суверенна власт.

2) Да бъде Бог подчинен на външни властови структури е нелогично по отношение на природата на самия Бог.

В обобщение, на основание на логиката и на богословската система, концепцията за небесните съдилища и концепцията за Бог, Който е под властта на такива съдилища са нелогични самоопровергаващи се концепции.

Дилема две:

Въведение: В тази система справедливостта е релативистична или фиктивна.

Аргумент: Общоприето е, че каквото и да е, постановлението на съдилищата е справедливо. Но остава въпросът дали е справедливо само защото небесните съдилища го постановяват или съдилищата го постановяват, защото е справедливо. Ако е справедливо само защото небесните съдилища го постановяват, тогава божествената справедливост зависи от човешкото участие, което релативизира справедливостта. Ако съдилищата го постановяват, защото е справедливо, тогава справедливостта е необходима и вечна самостоятелна истина, стояща над природата на Бога. И все пак твърдението на автора на книгата е, чрез откровение от същия този Бог, че справедливостта се основава на Божията съвършена индивидуална воля, записана в книгите на живота, който е направен от дъги и леприкони. (Добавих последната част, за да подчертая фалшивата основа на такова откровение, когато източникът няма последната дума по въпроса.) В крайна сметка подобно правосъдие е на фалшива основа.

Опита, съвестта и здравия разум →

← Свидетелствата на Писанието, църковната история и херменевтиката

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

Опитът, съвестта и здравият разум

Свидетелството на опита

Самоочевидни аргументи, вкоренени в общия човешки опит. Бракът е добър пример за това как маниакалният фокус върху съвършената индивидуална воля и съдба за мен като човек до точката на изключване и отричане на Божия суверенитет, е неизпълним. Ако някой правилно „разчита знаците“ от Бог, моли се в съдилищата за съпруг, но другият не го прави и избере някого другиго, тогава съдилищата имат ли реална власт? Ако вие не се консултирате с книгата, не ходите в съдилищата и неправилно сте се оженили за някого, който не е „най-добрият“ за вас, това означава ли, че този човек едновременно пропуска „най-доброто“ и краде „най-доброто“ на някой друг? Ако ние можем да откраднем „най-доброто“ на някой друг, като изберем да се оженим за неправилния човек, бихме могли собственоръчно да унищожим цялата институция на брака чрез ефекта на доминото, обричайки безброй поколения да се оженят за неправилния човек. Това е логиката на абсолютното човешко посредничество в молитвата като единственото средство за проявяване на Божията индивидуална воля в живота на вярващите.

Гласът на съвестта

1. В американската съдебна система исковете редовно се отхвърлят, тъй като ищецът не е подал правилната документация по съответния начин. От нас се иска да вярваме, че „небесната съдебна система“ работи по същия начин. Ако могат да се случат такива нарушения на протокола, тогава какво говори това за характера на съдията? Ако Бог е съдията, дали Той би позволил на някого, който би могъл да бъде изцелен от рак, да умре бавна и болезнена смърт само защото този човек не е подал правилната молитва по изисквания начин. Дори ако този човек с истинска вяра се остави на милостта на съда, той ще умре по технически причини. Би било нормално единствено да се предполага, че такъв съдия е студен, безразличен, неправеден и капризен. Липсата на състрадание в такъв отговор, както и отблъскващият характер на такъв съдия разкриват, че това е неправилен начин на разбиране на молитвата.

2. Концепцията за молитвата в тази книга се основава на егоистичния импулс да имаме удобен и лесен християнски живот, в който Бог е нашият иконом, а ние командваме. Съвестта на човек трябва да бъде прегоряла от егоистично желание, за да не вижда, че може да има нещо нередно с този възглед за молитвата.

Свидетелството на здравия разум

Подходът към молитвата в книгата е механичен. На Хендерсън му е нужно в продължение на осем глави да изгражда духовен мироглед, за да представи тази форма на молитвата като логична и последователна. Имаше един друг човек, който също поучаваше върху молитвата, и името му е Исус. Методът на Исус за молитва е всичко, от което се нуждаем. Той е основател на християнството, както и Господ и Спасител на света. Ако ни накарат да изберем между заплетен, изпълнен с формули метод за молитва, базиран на съдилища на нива и шепнещи ангели, метод, който ни кара да подадем правилната документация, да се надяваме въз основа на правилните показания, и метод, който започва с „Татко наш“ и е изложен за първи път от начинателя и завършителя на нашата вяра, аз винаги ще избирам Исус, без значение колко пъти някой претендира за по-голяма ефективност. Във всеки случай молбата на Исус „за ежедневния хляб“ ми напомня, че ефективността не може да бъде качествено измерена.

Свидетелството на самата книга →

← Гласът на разума

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

Свидетелствата на Писанието, църковната история и херменевтиката

Свидетелството на Писанието

Новият завет нито веднъж не споменава концепцията за достъп до небесни съдилища. Хендерсън гради своите аргументи, като създава теологична рамка, която да поддържа неговия метод, а също така го прави да изглежда логичен и съгласуван. В нито един момент той не поучава директно това, което Писанията ясно учат относно молитвата. Когато той се позовава на текст относно молитвата, това винаги е придружено с безразсъдно тълкувание, прикрито с високопарни думи и неясни описания.

Свидетелството на църковната история

От 2000 години християните се молят и поучават върху молитвата и това учение не се е появило нито веднъж. Единствените съществуващи системи, които показват прилика, са с гностичен привкус.

Свидетелството на правилната херменевтика

Хендерсън прави едно голямо категорично допускане, което е централно за неговия аргумент. Презумпцията е, че тази небесна правна система е подобна на съвременната американска съдебна система. Това би било абсурдно, ако той не беше написал шест книги върху различните небесни съдилища и как те отразяват аспекти на съвременната ни съдебна система. По този начин съвременната (американска – б. пр.) правна система се възприема като дизайн за небесната.

Да се дефинира библейска идея чрез културни категории е погрешно. Писанието не е писано през 2008 г., а преди повече от 2000 години. Древните съдебни системи функционират различно от днешните. Тълкуването на нещо в историческия контекст, в който е написано, е основен принцип на правилната херменевтика.

Да не забравяме предупреждението, дадено в Речника на библейските образи: „В Библията има много правни метафори. Човек трябва да внимава да не вмъква лекомислено съвременни представи в тях“ (с. 505).

Гласът на разума →

← Да заведем дело – основите

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

Гностически аспекти на „Опериране в небесните съдилища“

1. Книгата дава приоритет на духовното над естественото.

 „Трябва да се включваме само в това, което е важно за небето.“

2. Книгата се позовава на тайни познания

Примери:

А. Тайни книги

Има книги или свитъци на небето, които трябва да бъдат отворени преди Небесният съд да влезе в заседание.

Разбирането на „книгите“ е основополагащо за съдебната дейност, която позволява да се осъществят целите на Божието царство.

Какви са тези книги и какво е написано в тях?… Псалм 139:16 ни казва, че всеки човек има книга на небето… Бог е записал в книга съдбата и целта на Царството за живота на всеки от нас… Нашата индивидуална книга е писмен запис на всичко, което Бог е планирал за нас, и за въздействието на нашия живот върху Царството, което Той е определил да окажем. За всеки човек, който някога се е родил, има написана книга. Битката е да се накара това, което е в книгата, за да се прояви на земята.

Целта е това, което е написано в небесните книги за всеки, а благодатта е овластяването да го въведе в реалностите на земното царство. Това им е дадено преди началото на времето или в съвета на Господа.

Б. Тайно отсъждане

Нашата присъда няма да е толкова за този или онзи грях. Нашата присъда ще се основава на това колко близко до написаното в небесните книги сме живели живота си.

В. Тайни съдилища

На първосвещеника Исус е казано, че той ще отговаря за небесните съдилища (Захария 3:7 – б. пр.). Забележете, че съдилищата (в българския превод: дворовете – б. пр.) са в множествено число. Това е важно. Дори на земята има различни нива и видове съдилища, които решават различни въпроси. Има малки съдилища за искове, наказателни съдилища, граждански съдилища, бракоразводни съдилища, градски съдилища, окръжни съдилища, чак до Върховния съд. Всички тези съдилища имат различна функция и юрисдикция. Тези съдилища функционират в сферата, която им е предоставена. В небето има много различни действащи съдилища. Не всеки човек е упълномощен да оперира във всички съдилища.

Г. Тайни свидетели/гласове

В небето има съвсем истински облак от свидетели. Те са част от съдебната система на небето и имат стратегическа функция като свидетели в този съдебен процес. Те не могат да бъдат усъвършенствани без нас. Нека се научим да ходим в съгласие с тях, за да се проявят Божиите цели на земята.

Горепосочените примери са от главата „Облакът от свидетели“. Те са на починали хора, които свидетелстват в небето от наше име, но тяхното свидетелство не може да бъде законно, докато не ги чуем и не се съгласим с тях.

3. Книгата интерпретира Писанието по свободен творчески начин, подобно на гностиците.

Един пример: Римляни 8: 29–30.

„За да разберем наистина „Господния съвет“ и небесните книги, трябва да разгледаме Римляни 8: 29–30. Този пасаж разкрива петстепенен процес как да се идентифицират и родят намеренията на Бог на земята… В този пасаж от Писанието Павел изброява 5-те стъпки – предузнати, предопределени, призовани, оправдани и прославени. За да работим в небесните съдилища и да донесем на земята това, което е на небето, трябва да разберем тези етапи.“

Рим. 8: 29–30 често се нарича златната верига на спасението. Това е текст за спасението, а не процес стъпка по стъпка как да проявим „книгата“ на Божия съвършен план в нашия живот.

4. Книгата се занимава със спекулативна теология, подобно на гностиците.

Еклесията (църквата – б. пр.) има юридическата отговорност да установи обвързващи договори с небето, които дават на Бог законното право да се намесва и да въздейства върху планетата. Еклесията също има задачата законно да разтрогва договори с дявола, които му позволяват да оперира на земята.

Задачата на еклесията е да предостави на Бог законното право да изпълни страстното желание на Неговото царство. След като това бъде направено, трябва да свалим на земята свитъците/присъдите/съдебните решения, които идват от небесните съдилища. Това изисква ангелска помощ. Нуждаем се от ангелските сили, които са натоварени от небето със задачата да ни отворят очите и да ни помогнат да свалим свитъците на земята. Докато тези свитъци/книги от небето не бъдат приземени, това, което стои като пречка пред изпълнението на Божията воля, ще продължава да противодейства. Нуждаем се от ангелска и пророческа помощ, за да можем да премахнем всичко, което пречи Божията воля да бъде извършена.

5. Авторът на книгата вярва в съществуването на душата преди зачатието.

„Дойдохме като човешки духове на земята. Но потенциално всички първоначално бяхме духове в присъствието на Господа.“

„Еврейският народ вярва, че преди да се родим на земята, ние сме били с Бога на небето. Ние сме били духовни същества с Бога и част от съвета на небето. Те вярват, че като част от този съвет ние сме се „съгласили“ с плана, който Бог е имал нужда ние да изпълним. Приели сме задачата да се родим във времето, когато сме се родили, и да изпълним това, което сме се ангажирали да изпълним. След като сме приели това като част от съвета на Господа, то е било написано в свитък или книга и сега ние сме дошли на земята, за да бъдем „словото“ на този свитък, превърнато в плът.“

6. Подобно на духовните водачи на гностиците, тази книга насърчава класовите разделения сред християните въз основа на духовните знания и експертиза (елитаризъм).

„Нашата дейност в небесните съдилища се определя от мярката на управление или юрисдикцията, която ни е била дадена.“

„Фактът, че Павел говори за „велики апостоли“, показва, че в духовната сфера има апостоли с различни рангове. Точно както има генерали с една звезда и такива с до пет звезди в армията на САЩ, така има и различни нива на власт сред апостолите.“

7. По начина, по който гностиците развиват подробен стратифициран и сложен духовен мироглед, тази книга прави същото за нещо толкова просто като молитвата.

Книгата описва стратифицирани и сложни възгледи за молитвата, които се състоят от множество съдилища, всяко с различни цели, четири вида ангели, осем гласа, които могат да свидетелстват, като междувременно трябва да стоим бдителни, защото обвинителят на братята е под всеки камък, готов да изговори срещу нас обвинения по-бързо от Еминем. Ако той ви държи сметка, трябва често да го карате да замълчи, докато откривате, четете и декларирате книгата на Божието бащино желание/декларирана воля над определена ситуация. Сега направете една крачка назад и помислете колко нелепо е всичко това, като се има предвид, че темата е молитвата.

Да заведем дело – основите →

← Резюме на книгата

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

КРИТИЧНА ОЦЕНКА НА ДОКТРИНАТА ЗА НЕБЕСНИТЕ СЪДИЛИЩА

Да започнем с основите

Първо, Писанието нарича Бог Съдия (макар и не в пасажите, които Хендерсън използва в аргументите си). Божията съдебна роля е във връзка с Неговото царство. Бог е Цар и съдия на цялата земя, така че вечните постановления на Бог имат суверенна власт. Второ, Писанието не казва нищо за юридическа система, която действа на небето. Ние имаме основно разбиране за йерархията и властта. Писанието не ни учи да използваме тази юридическа система като метод за по-ефективна молитва. В Писанието има изобилие от правни метафори, но към тях трябва да се подхожда внимателно и да се поставят в подходящ исторически контекст. Помислете за този съвет от Речника на библейските образи[1]:

Правните метафори изобилстват в Библията… Предвид значението на Синайския и Мойсеевия закон, правилата за поведение на хората и церемониалния закон не е изненадващо, че метафорите, извлечени от Закона, и правните процедури се повтарят. Но има опасност в един твърде опростен подход към тези въпроси.

Както при всички метафори, езиковите изрази, опиращи се на Закона и правните процедури, предават информация, пропорционална на това, което се разбира от тяхното неметафорично съдържание. В случая с библейските метафори това създава затруднение, тъй като са включени редица различни и много разнообразни правни системи, както и много векове на развитие. Културната история и презумпциите на англо-американската или друга правна традиция не трябва да се наслагват върху такъв материал.

 Допълнителен проблем е да знаем кога и дали пасаж или дума, използвана като метафора, е реалност или реалността просто е изразена по начин, който да улесни нашето разбиране… (Речник на библейските образи, с. 500)

Например в пророческите книги се намира точният библейски, литературен и исторически контекст за съдебната образност. Отново и отново пророците използват образа на съдебната зала. В тази образност Бог е представен като съдия и цар, „Божият народ“ е този, който е подсъдим, а пророкът е в ролята на прокурор. Обвиненията на пророка се основават на престъпването на Божия завет от страна на хората. Процесът изисква покаяние или осъждение, а не подаване на документи в небесната съдебна служба, за да се даде право на Бог да ни благослови.

В името на правилното разбиране на метафората на „съдебната зала“ бих искал да представя доказателства срещу тази книга и нейния аргумент. В отделно изучаване ще разгледаме тежките екзегетични грешки, допуснати в книгата.

Като казвам това, бих искал да заявя предварително, че не съм пророк, нито син на пророк, но бих искал да представя пред вас, скъпи читатели, няколко доказателства. Свидетелства, ако щете, съдебни гласове, в подкрепа на твърдението, че тази най-продавана книга е фалшификация от класа. Има осем готови свидетелства, така че нека да започнем с първото от тях…

[1] Dictionary of biblical imagery

Свидетелствата на Писанието, църковната история и херменевтиката →

← Гностически аспекти на „Опериране в небесните съдилища“

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков

Как да НЕ се молим – Критика на книгата „Опериране в небесните съдилища“

Гностицизъм. Религиозно движение, популярно през второто и третото столетие от историята на християнската църква. Влиянието на гностицизма може да се види в различни християнски ереси и в християнската полемика срещу тенденциите на движението. Гностиците вярват във възможността за по-високо ниво на духовно познание или гносис и препоръчват различни средства за постигане на това висше духовно състояние. Гностиците са склонни да омаловажават материалния свят за сметка на висшия духовен свят. Терминът често се използва по-свободно за обозначаване на религиозни движения от всяка епоха, които наблягат на езотеричното духовно знание (Джобен речник по апологетика[1]).

От това определение можем да различим два вида съвременен гностицизъм:

1. Движения, фокусирани върху концепцията и богословското съдържание на гностицизма. Последователите им се придържат към същите вярвания, каквито са изложени в много гностически текстове.

2. Движения, учения и практики, които следват подобни ценности и траектории като гностицизма. Въпреки че не приемат едно и също съдържание, те все пак издигат духовното над естественото в една нездравословна степен, както и ценят високо иновативното творчество и новите странности дотам, че отхвърлят всичко традиционно и изпитано във времето. Те имат тенденцията да използват Писанието по свободен, ако не творчески начин, да се занимават със спекулативна теология, да популяризират стратифицирани и сложни духовни светогледи, да се позовават на тайни знания, често дадени чрез пряко откровение (видения и сънища), без да те да бъдат изпитани чрез Писанието. И накрая, те често популяризират елитна класова или кастова система сред християните, базирана на духовни знания, възприятие за духовни дарби и/или владеене на практики.

Резюме на книгата

„Опериране в небесните съдилища“ от Робърт Хендерсън[2] попада в тази втора категория на подобие, или ако предпочитате, олекотена версия на гностицизма. Но преди да навлезем по-дълбоко, бих искал да дам кратко резюме на богословския аргумент, изложен в книгата.

Богословието на Хендерсън се основава на идеята, че Бог е дал на Адам, първия човек, законна власт над земята. Когато Адам съгрешава, тази законна власт бива прехвърлена на Сатана. Сега Бог би бил правно възпрепятстван да предприема действия на земята, освен ако Христос не беше дошъл и не беше спечелил обратно властта, но без да лиши напълно Сатана от неговото управление. Тогава Христос дава Своята власт на Църквата, упълномощавайки я чрез Святия Си Дух. Сега зависи от Божиите хора да вземат тази власт от Сатана и да я предадат на Бога. Изглежда, че това се осъществява в истинска небесна съдебна зала с юридически средства.

В книгата молитвата, особено отговорената молитва, се разглежда като правен въпрос. Бог иска да отговори на вашите молитви, но е ограничен от законните права, които дяволът има поради вашия грях, греха на вашите предци и наследствените проклятия.

Учението приема за даденост няколко широки концепции:

1. В небето заседават съдилища.

2. Сатана има достъп до тези небесни съдилища, за да ни обвинява.

3. Вашият грях, наследствени проблеми и т.н. му дават законно право да го направи.

Книгата твърди, че за да помогнете на Бог да отговори на вашите молитви, трябва да влезете в небесните съдебни зали, за да се занимаете с греховете чрез юридическия процес на небесните съдилища. Можем да получим съдебно решение в наша полза и това ще позволи нашите „земни“ молитви да бъдат по-ефективни. Да, всичко се върти около ефективната молитва, но това не бива да ни изненадва в този вид богословие; Бог иска да ни благослови, но Той може да бъде възпрепятстван по технически правни причини. От вярващите зависи да предоставят на Бог законното право да изпълни страстното Си желание, а именно вярващите да бъдат плодотворни, да процъфтяват и да доведат Царството в сила и слава.

[1] Pocket Dictionary of apologetics and Philosophy of religion. C. Stephen Evans. Downers Grove, ILL: InterVarsity Press, 2002.

[2] Robert Henderson. Operating in the Courts of Heaven.

Гностически аспекти на „Опериране в небесните съдилища“ →

Източник: The Remnant Radio’s Study guide for How not to pray: A critique of the book “Operating in the Courts of Heaven”

Превод: Георги Титков